Ала на последния въпрос Анстис би могъл да го парира със смислен отговор: че Куин е бил на ръба да изостави съпругата си заради Катрин Кент. Писателят бе имал солидна застраховка „Живот“ и може би Лионора бе решила, че финансовата й осигуреност като вдовица е за предпочитане пред несигурно и оскъдно съществуване, докато безотговорният й бивш съпруг пилее парите си за втората си съпруга. Съдебните заседатели биха приели такава версия, особено ако Катрин Кент заявеше от свидетелското място, че Куин е обещал да се ожени за нея.
Страйк се опасяваше, че е провалил шансовете си с Катрин Кент, след като се бе появил така неочаквано на прага й. В ретроспекция преценяваше това като тромав и несполучлив ход. Беше я подплашил, изникнал от мрака на балкона й, и само бе улеснил Пипа Миджли да го обрисува като зловещия защитник на Лионора. А трябваше да процедира с финес, да спечели доверието й, както бе сторил с личната секретарка на лорд Паркър, така че да изтръгне признания под маската на загриженост и съчувствие, вместо да тропа на вратата й като пристав.
Отново провери мобилния си телефон. Нямаше съобщения. Погледна часовника си. Беше едва девет и половина. Усещаше как вниманието му против неговата воля се бореше да се откъсне от темата, върху която той искаше и трябваше да се съсредоточи – убиецът на Куин и стъпките, нужни за осъществяване на арест – и бягаше към параклиса от седемнайсети век в Замъка на Крой.
Сега тя се обличаше, без съмнение, с венчална рокля, струваща хиляди лири. Представяше си я гола пред огледалото как рисува лицето си. Беше я наблюдавал да го прави сто пъти; строяваше четчиците за грим пред огледала над тоалетки, пред хотелски огледала, така остро осъзнаваща колко е желана, че почти придобиваше увереност.
Дали Шарлот проверяваше телефона си в безпощадно изтичащите минути сега, когато минаването по пътеката към олтара бе толкова близко, че изглеждаше като път към ешафода? Дали чакаше и се надяваше на реакция от Страйк след вчерашното си съобщение от две думи?
Ако пратеше отговор сега... дали би обърнала гръб на сватбената рокля (Страйк си я представяше как виси като призрак в ъгъла на стаята й), дали би нахлузила джинси, събрала няколко вещи в пътна чанта, и би ли поела обратно на юг към човека, който за нея винаги бе олицетворявал бягството?
– Стига глупости – измърмори Страйк сам на себе си.
Изправи се, пъхна телефона в джоба си, изгълта остатъка от студения чай и си облече палтото. Да се поддържа зает, бе единственият отговор: действието винаги беше негово предпочитано лекарство.
Макар да беше сигурен, че Катрин Кент е отишла да поживее у някоя приятелка сега, след като репортерите я бяха открили, и колкото и да не му се нравеше да се появи пред вратата й без предизвестие, той отиде в „Клем Атли Корт“, където подозренията му се потвърдиха. Никой не отвори вратата, вътре не светеше и не се чуваше никакъв шум.
Леден вятър вееше по тухления балкон. Страйк тъкмо си тръгваше, когато се появи сърдитата на вид съседка, този път изпълнена с желание да говори.
– Тя замина. Репортер сте, нали?
– Да – отговори Страйк, защото си личеше, че това вълнува съседката, а и защото не искаше Кент да знае, че е идвал пак.
– Ама какви неща само изписахте за нея! – възкликна жената със зле прикрито злорадство. – Не, няма я, замина.
– Имате ли представа кога ще се върне?
– Не – отвърна съседката със съжаление. Розовият й скалп прозираше през рядката й накъдрена побеляла коса. – Мога да ви се обадя, ако рече да се появи изобщо – предложи тя.
– Много ще съм ви благодарен – увери я Страйк.
Името му твърде наскоро се бе появявало по вестниците, за да й даде своя визитка. Откъсна лист от бележника си, написа телефонния си номер и й го подаде заедно с банкнота от двайсет лири.
– Благодаря – делово изрече тя. – Довиждане.
По пътя си надолу се размина с котка, същата, която Катрин Кент се беше опитала да ритне. Тя го изгледа с предпазлив, но високомерен взор. Групата младежи, която бе видял миналия път, я нямаше; беше твърде студено днес, ако най-топлата ти дреха е памучен суитшърт.
Куцукането през хлъзгавия сивкав сняг изискваше физическо усилие, което му помогна да се отвлече от нападащите го мисли и да заглуши въпроса дали обикаляше от заподозрян към заподозрян заради Лионора, или заради Шарлот. Нека последната се отправеше към затвора, избран от самата нея; той нямаше да й се обади, нито да й прати съобщение.
Когато стигна до метрото, извади телефона си и позвъни на Джери Уолдгрейв. Сигурен беше, че редакторът разполага с нужната му информация, за която не подозираше, че му е нужна, преди прозрението в „Ривър Кафе“, ала Уолдгрейв не вдигна. Страйк не беше изненадан. На главата на Уолдгрейв бяха провален брак, разпадаща се кариера и грижи за дъщеря му, притрябвало му бе да приема и обаждания от детектив. Защо да си усложнява живота, когато имаше избор и да не го прави?
