С Матю бяха прекарали повечето от уикенда да обсъждат работата й. В известно отношение (странно да си го помисли след девет години заедно) това бе най-задълбоченият и сериозен разговор, който някога бяха водили. Защо толкова дълго не му беше признала тайния си интерес към детективската работа, родил се дълго преди да срещне Корморан Страйк? Матю бе изглеждал стъписан, когато накрая изповяда пред него, че още от юношеска възраст си е мечтала да работи по криминални разследвания.
– Това е последното, което бих предположил... – промърмори Матю и Робин разбираше, че той негласно прави връзка с причината тя да напусне университета.
– Просто никога не знаех как да ти го кажа – сподели тя. – Мислех, че ще ми се присмееш. Така че не Корморан ме убеди да остана и няма нищо общо със самия него като... като личност (беше на косъм да каже „като мъж“, но се спря навреме). Причината беше у мен. Това искам да върша. Обичам тази работа. Сега той казва, че ще ме обучи, Мат, а аз винаги това съм желала.
Разговорът беше продължил и в неделята, а смутеният и объркан Матю се поклащаше като заоблен речен камък.
– Ще има ли много работа през уикенда? – попита той, изпълнен с подозрения.
– Не знам. Когато е нужно. Мат, обичам тази работа, не разбираш ли? Не искам да се преструвам повече. Просто искам да я върша и ще се радвам да получа подкрепата ти.
Накрая той я прегърна и се съгласи. Тя се постара да не се чувства благодарна, че майка му беше починала, което го правеше – нямаше как да не си го помисли – по-податлив на убеждение, отколкото би бил иначе.
Робин нямаше търпение да съобщи на Страйк за това зряло развитие в личните й отношения, но когато пристигна в офиса, него го нямаше. На бюрото й до елхичката беше оставена бележка с характерния му трудно четлив почерк:
Нямам мляко, излизам да закуся навън, после ще пазарувам в „Хамлис“, искам да изпреваря тълпите.
P.S. Знам кой е убил Куин.
Робин ахна. Грабна телефона и започна да звъни на Страйк, но я посрещна зает сигнал.
Магазинът за детски играчки „Хамлис“ отваряше чак в десет, а Робин не би могла да търпи дотогава. Отново и отново натискаше бутона за повторно избиране, докато отваряше и сортираше пощата, ала Страйк още говореше. Отвори имейлите със слушалка, притисната към ухото си; мина половин час, после цял, а номерът на Страйк все така даваше заето. Тя започваше да се дразни, заподозряла, че това е умишлен трик да бъде държана в напрежение.
В десет и половина лек звън от компютъра извести пристигането на имейл от непознат подател, наречен Clodia2@live.com, който беше изпратил единствено приложение, кръстено FYI.
Робин натисна на него автоматично, все още заслушана в заетия сигнал. Голяма черно-бяла снимка изпълни монитора.
Фонът бе суров – облачно небе и фасадата на стара каменна сграда. Всички на снимката бяха не на фокус с изключение на младоженката, която се бе извърнала и гледаше право в обектива. Носеше дълга, семпла и съвсем по стройното й тяло бяла рокля и стигащ до земята воал, прикрепен с тънка диамантена лента. Черната й коса бе развяна от вятъра също като тюла. Бе хваната за ръка от размазана фигура в костюм. Мъжът до нея се смееше, ала нейното изражение не беше като на никоя булка, която Робин беше виждала. Изглеждаше съсипана, ограбена, тревожна. Очите й бяха вперени в Робин, сякаш само тя й бе приятелка на света, сякаш Робин единствена би я разбрала.
Робин свали от ухото си ръката с телефона и загледа снимката. Беше виждала вече това изключително красиво лице. Веднъж бяха говорили по телефона, Робин си спомняше привлекателно дрезгавия й глас. Това беше Шарлот, бившата годеница на Страйк, жената, която бе зърнала да бяга от същата тази сграда.
Беше толкова красива. Робин усети някакво странно смирение пред невероятната й външност, пред дълбоката й тъга. Шестнайсетгодишна връзка с прекъсвания със Страйк – Страйк с неговата ситно къдрава коса, с боксьорския му профил, с осакатения му крак... Не че тези неща бяха от значение, каза си Робин, докато гледаше ослепително красивата и тъжна младоженка...
Вратата се отвори. Внезапно Страйк се озова до нея с два пазарски плика с играчки в ръцете, а Робин, която не го бе чула да се качва по стълбите, подскочи, сякаш я бе заварил да бърка в кутията за дребни разходи.
– Добро утро – каза той.
Тя посегна бързо към мишката на компютъра и се опита да скрие снимката, преди той да я е видял, ала суетнята й привлече погледа му към екрана. Робин замръзна засрамена.
– Изпрати я преди минути, не знаех какво е, като я отворих. Аз... съжалявам.
Страйк се взира в снимката няколко секунди, после се извърна и остави пликовете с играчки на земята до бюрото й.
– Просто я изтрий – каза той.
Не звучеше тъжен или ядосан, но тонът му бе твърд.
Робин се поколеба, после изтри файла и изпразни кошчето.
– Благодаря – каза той, като се изправи и маниерът му подсказваше, че сватбената снимка на Шарлот няма да се обсъжда. – Имам на телефона си около трийсет пропуснати обаждания от теб.
– А ти какво очакваше? – възбудено се обърна Робин към него. – В бележката си пишеш...
