Студът, звънене без отговор, тихи апартаменти със заключени врати: нищо друго не можеше да свърши днес. Страйк си купи вестник и отиде в „Тотнъм“, където се настани под един от пищните женски портрети, рисувани от викториански декоратор, изобилстващи с цветя и драперии. Днес Страйк изпитваше странното усещане, че се намира в чакалня и убива часовете. Спомени като шрапнели, заседнали завинаги, отровени от случилото се по-късно... любовни слова и неугасваща преданост, време на върховно щастие, лъжи след лъжи... Вниманието му постоянно се отклоняваше от материалите, които четеше.
Сестра му Луси веднъж го бе попитала, отчаяна от него: „Защо търпиш това? Защо? Просто защото тя е красива ли?“.
А той бе отговорил: „Това помага“.
Тя бе очаквала да й отвърне с „не“, естествено.
Макар жените да прекарваха толкова време в опит да се разкрасят, не се очакваше да им признаеш, че красотата е от значение. Шарлот наистина беше красива, най-красивата жена, която Страйк беше виждал, и той така и не изгуби чувството за почуда от външността й, нито благодарността, която тя пораждаше у него, нито изпитваната гордост.
Страйк бе обърнал на страница със снимка на министъра на финансите, но гледаше намусеното лице, без да го вижда. Беше ли си въобразявал черти у Шарлот, които изобщо ги нямаше? Беше ли й приписвал добродетели, за да прибави блясък към смайващата й хубост? Той беше деветнайсетгодишен, когато се запознаха. Сега на Страйк това му се виждаше невероятно млада възраст, докато седеше в пъба с петнайсетина килограма добавено тегло и с половин липсващ крак.
Може би той бе създал Шарлот по нейно подобие такава, каквато тя никога не бе съществувала освен в неговия обсебен ум, но какво от това? Беше обичал и истинската Шарлот, жената, която се бе разголила пред него и бе искала да знае още ли ще я обича, ако направи това и това, ако признае това и това, ако го третира така и така... докато най-сетне бе достигнала до границата му и красотата, яростта и сълзите вече не бяха достатъчни да го задържат, след което бе хукнала в обятията на друг мъж.
Къде беше двойката, в която всеки виждаше другия ясно? В безкрайния парад на конформизма на предградията, който бе в основата на брака на Луси и Грег ли? В потискащите вариации на изневери и разочарование, които водеха несекващ поток клиенти пред вратата му? В сляпата посветеност, каквато Лионора Куин по своя воля бе решила да отдаде на мъж, всички недостатъци на когото бяха оправдавани, „защото е писател“, с издигането на геройски пиедестал от страна на Катрин Кент и Пипа Миджли на същия този глупак, разрязан като пуйка и изкормен?
Страйк все повече се депресираше. Беше преполовил третата си халба. Докато се чудеше да пие ли четвърта, мобилният му телефон, поставен с лице надолу върху масата, издаде сигнал за съобщение.
Допи бавно бирата, докато пъбът се пълнеше около него, като гледаше към телефона и сам се обзалагаше със себе си.
Допи последните глътки бира и чак тогава обърна телефона.
Поздрави ме. Г-жа Джаго Рос.
Страйк се взира в думите няколко секунди, след това пъхна телефона в джоба си, изправи се, сгъна вестника, тикна го под мишница и тръгна към дома си.
Докато вървеше с помощта на бастуна към Денмарк Стрийт, припомни си фрази от любимата си книга, нечетена много дълго време, заровена на дъното на кашон с вещи на стълбищната площадка.
...трудно е да отхвърлиш отдавна вкоренена любов,
трудно е, но трябва някак да го постигнеш...
Безпокойството, което бе изпитвал цял ден, си беше отишло. Чувстваше се гладен и копнееше за отпускане. „Арсенал“ играеше с „Фулъм“ в три часа; имаше тъкмо време да си приготви късен обяд, преди да седне пред мача.
А после можеше да се отбие у Нина Ласелс. Нямаше желание да прекара сам точно тази вечер.
42
Матео: Странна играчка.
Джулиано: Да, става за дразнене на маймуна.
Бен Джонсън,
Робин пристигна на работа в понеделник сутрин неотпочинала и уморена като след битка, но горда със себе си.
