– Трябваше да приема обаждане от леля ми – обясни Страйк. – Час и десет минути разговор, посветен на болежките на всички, живеещи в Сейнт Моус, и то само защото й казах, че ще си ида у дома за Коледа.
Той се засмя при вида на едва скриваното й раздразнение.
– Добре, но ще трябва да е набързо. Сега се сетих, че можем да свършим нещо сутринта преди срещата ми с Фанкорт.
Още с палто, той седна на канапето и в продължение на десет минути изложи в подробности теорията си пред нея.
Когато свърши, настана дълго мълчание. В съзнанието на Робин изникна мъглявият мистичен образ на момчето ангел в местната църква, докато тя гледаше Страйк напълно стъписана.
– С коя част точно имаш проблеми? – попита я меко Страйк.
– Ъъ... – заекна Робин.
– Вече се съгласихме, че изчезването на Куин може да не е било спонтанно, нали? – попита я Страйк. – Ако добавим матрака в къщата на Талгарт Роуд – удобство в къща, която не е ползвана двайсет и пет години, – факта, че седмица преди изчезването си Куин е споделил със стареца от книжарницата как му е нужно четиво за заминаването, и твърдението на келнерката от „Ривър Кафе“, че Куин не е бил истински ядосан, когато е крещял на Тасъл, а се е наслаждавал на сцената, според мен можем да градим хипотеза за инсценирано изчезване.
– Добре – каза тя. Тази част от теорията на Страйк й изглеждаше най-малко фантазьорска. Не знаеше откъде да започне и как да му каже колко недостоверно й изглеждаше всичко останало, но подтикът да търси пробиви я накара да попита: – Ала не би ли споделил с Лионора какво е замислил все пак?
– Не, разбира се. Тя не може да се преструва, ако ще и животът й да зависи от това. Той е искал тя да се притеснява, за да е убедителна, когато разправя на всички, че е изчезнал. Може би е щяла да се обърне към полицията, да вдигне шум в издателството, да сложи началото на паника.
– Но това никога не е действало преди – възрази Робин. – Той постоянно е забягвал и никой не го е било грижа. Надали е очаквал да получи кой знае каква реклама просто като избяга и се скрие в тази стара къща.
– Само че този път е оставил зад себе си книга, за която е вярвал, че ще е предмет на разгорещено обсъждане сред лондонските литературни среди. Привлякъл е максимално внимание към нея, като е устроил публичен скандал на агентката си в препълнен ресторант и е отправил закана сам да се заеме с издаването й. Отива си у дома, разиграва шумно изнасяне от къщи пред Лионора и се промъква в дома на Талгарт Роуд. По-късно вечерта пуска своя съучастник без никакви съмнения, убеден, че са заедно в заговора.
След дълга пауза Робин изрече храбро (защото не беше свикнала да оспорва изводите на Страйк, а и до този момент те винаги бяха безпогрешни):
– Но ти нямаш ни най-малкото доказателство, че е имало съучастник, а да не говорим за... Искам да кажа... това е, чисто и просто... мнение.
Той започна да изтъква моменти, които вече бе изредил, но тя вдигна ръка и го спря.
– Чух те още първия път, но... ти правиш заключения от това, което са казали разни хора. Нямаш никакво... материално доказателство.
– Имам, разбира се – възрази Страйк. – „Bombyx Mori“.
– Това не е...
– Това е едничкото и най-съществено доказателство, с което разполагаме.
– Ти си този, който все ми казва „средства и възможност“ – отбеляза Робин. – Ти си този, който твърди, че мотивът не е...
– Не съм споменал и дума за мотив – напомни й Страйк. – Всъщност дори не съм сигурен какъв е мотивът, макар и да имам някои идеи. А ако искаш още материални доказателства, можеш да дойдеш и да ми помогнеш да ги получим сега.
Тя го изгледа, изпълнена с подозрение. През всичкото време, докато беше работила за него, никога не беше искал от нея да събира материални улики.
– Искам да дойдеш и да ми помогнеш да поговорим с Орландо Куин – каза той, като се надигна от канапето. – Не искам да го правя сам, тя е... доста мъчна е. Не харесва косата ми. Тя е в „Ладброук Гроув“, у съседката, така че по-добре да тръгваме веднага.
– За дъщерята с трудности в заучаването ли говориш? – попита озадачена Робин.
– Да – отвърна Страйк. – Тя има една плюшена маймуна, виси на врата й. Тъкмо ги видях струпани на купчина в „Хамлис“ – всъщност са торби за вещи. Наричат този артикул „Нахалната маймуна“.
Робин се бе втренчила в него, сякаш уплашена за здравия му разум.
– Когато се запознах с нея, маймуната беше увесена на шията й и момичето постоянно вадеше разни неща изневиделица – рисунки, цветни моливи и картичка, която бе грабнала от кухненската маса. Дадох си сметка, че ги е измъквала от торбата. Тя задига разни неща от хората – продължи Страйк. – Постоянно е влизала в кабинета на баща си, докато е бил жив. Давал й е листове, на които да рисува.
– И се надяваш да разнася в торбата с маймуната улика срещу убиеца на баща си?
