– Защото не искаме още една невинна жена да бъде арестувана – заяви Робин. – Защото смятаме, че полицията си губи времето, като души около погрешните хора, и защото („вкарай малко личен интерес, щом захапе стръвта, това прави нещата по-достоверни“) очевидно – с престорена неловкост измънка Робин – за Корморан ще е полезно, ако тъкмо той пипне истинския убиец. Отново – додаде.
– Да – закима яростно Катрин. – Затова е всичко. Търси си реклама.
Жена, която бе живяла две години с Куин, нямаше как да повярва, че рекламата не е желана от всички.
– Вижте, само искахме да ви предупредим в каква посока мислят те – каза Робин – и да ви помолим за помощ. Но след като не желаете...
И Робин се надигна от мястото си.
(„Щом веднъж й изложиш нещата, не я навивай повече. Ще видиш, че тя ще започне да те преследва.“)
– Казах пред полицията всичко каквото знам – промърмори Катрин, притеснена, че Робин, която беше по-висока от нея, вече стоеше права. – Нямам какво повече да съобщя.
– Обаче ние не сме сигурни, че те задават правилните въпроси – поясни Робин и отново седна на дивана. – Вие сте писателка – прехвърли се тя на пистата, която Страйк бе подготвил за нея, с очи към лаптопа в ъгъла. – Забелязвате нещата. Разбирали сте него и работата му по-добре от всеки друг.
Неочакваното превключване към ласкателство накара Катрин да преглътне гневните думи, които напираха на устата й.
– Хубаво де – промърмори домакинята. Агресивността й изглеждаше вече малко изкуствена. – Какво ви интересува?
– Ще позволите ли Страйк да дойде и да чуе каквото имате да кажете? Няма да го направи, ако не желаете – увери я Робин (предложение, за каквото шефът й не бе дал разрешение). – Той уважава правото ви на отказ. (Страйк въобще не бе правил подобна декларация.) Ала много би искал да го чуе от вашата уста.
– Не знам дали имам нещо полезно за казване – рече Катрин и отново скръсти ръце пред гърдите си, ала не можеше да прикрие погъделичканата си суета.
– Съзнавам, че искаме много – продължи Робин, – но ако ни помогнете да хванем истинския убиец, Катрин, ще попаднете във вестниците по правилните причини.
Обещанието очевидно срещна топъл прием в дневната – Катрин, интервюирана от настойчиви и вече изпълнени с почит репортери, разпитващи за работата й, може би подканващи: „Разправете ни за „Саможертвата на Мелина“...“.
Катрин хвърли поглед към Пипа, която промърмори:
– Този мръсник ме похити!
– Опитала си се да го нападнеш, Пипа – припомни й Катрин. Обърна се малко разтревожена към Робин. – Никога не съм я карала да прави това. След като видяхме какво е написал в книгата, и двете бяхме... мислехме, че той... вашият шеф... е нает да ни лепне вината.
– Разбирам – излъга Робин, за която подобни разсъждения бяха изсмукани от пръстите и параноични, но може би така се отразяваше на човек общуването с Оуен Куин. – Напълно понятно е – лицемерно продължи тя. – Може ли да се обадя на Корморан... имах предвид на Страйк? Да го повикам да се присъедини към нас?
Вече бе измъкнала телефона си от джоба и погледна надолу към екрана. Страйк й бе пратил съобщение:
На балкона съм. Замръзвам.
Тя му отвърна.
Изчакай 5.
Всъщност й бяха достатъчни три минути. Омекнала от искреността и разбирането на Робин и подтиквана от насърчението на подплашената Пипа да пусне Страйк вътре, за да научи най-лошото, ако трябва, когато Страйк накрая почука, Катрин се понесе към вратата едва ли не с пъргавина.
С влизането му стаята сякаш се смали. До Катрин Страйк изглеждаше огромен и ненужно мъжествен. Тя разчисти креслото от коледната украса и когато той седна, то буквално се скри под него. Пипа се оттегли към далечния край на канапето и се настани на подръчника му, като мяташе към Страйк погледи, в които се четеше смесица от предизвикателство и ужас.
– Ще пиете ли нещо? – обърна се Катрин към Страйк с неговото тежко палто и крака четирийсет и шести номер, стъпили върху протрития й килим.
– Бих приел с удоволствие един чай – отвърна той.
Тя пое към мъничката кухня. Останала сама със Страйк и Робин, Пипа изпадна в паника и бързо я последва.
– Адски добре си се справила – промърмори Страйк на Робин, – след като предлагат чай.
– Тя е много горда, че е писателка – прошушна Робин на Страйк, – което означава, че го разбира по-добре от останалите хора...
Ала Пипа се върна с кутия евтини бисквити, така че Страйк и Робин мигом замълчаха. Пипа седна отново на мястото си в края на канапето и продължаваше да хвърля изкосо уплашени погледи към Страйк, в които, също както когато се бе сгушила в офиса им, личеше театралност и известна наслада.
– Много мило от твоя страна, Катрин – каза Страйк, когато Катрин донесе на масичката поднос с чай.
– Ела да седнеш тук, Кат – повика я Пипа и тя се настани неохотно на канапето между нея и Робин.
