Разчитали бяха, че Тасъл ще е твърде притеснена, за да се ориентира накъде се движат в продължение на по-дълго време. Таксито едва бе стигнало до Слоун Скуеър. До Ню Скотланд Ярд имаше още близо два километра. Очите на Робин отново се стрелнаха към огледалото за обратно виждане. Алфа ромеото беше червена точица в далечината.
Елизабет беше откопчала колана си.
– Спрете това такси! – извика тя. – Спрете и ме оставете да сляза!
– Не мога да спра тук – обясни Робин с далеч по-голямо спокойствие, отколкото изпитваше, защото агентката се бе надигнала от мястото си и думкаше по преградата с големите си ръце. – Ще ви помоля да седнете, госпожо...
Преградата се открехна. Ръката на Елизабет сграбчи шапката на Робин и част от косата й, главата й се озова почти редом с тази на Робин, изражението й бе зверско и безумно. Косата на Робин падна над очите й на потни кичури.
– Пуснете ме!
– Коя си ти? – изхриптя Тасъл, като раздруса главата на Робин за косата, която стискаше в шепата си. – Рейф каза, че видял блондинка да рови в кофата за боклук. Коя си?!
– Пуснете ме! – закрещя Робин, когато Тасъл впи другата си ръка в шията й.
На двеста метра зад тях Страйк викна на Ал:
– Настъпи газта, дявол го взел, нещо не е наред там, погледни...
Таксито отпред шареше на зигзаг по цялата улица.
– Никога не я е бивало на лед – простена Ал, когато колата му поднесе, а таксито зави зад ъгъла на Слоун Скуеър и изчезна от поглед.
Тасъл вече бе до кръста в предната част на таксито и надаваше писъци с поразеното си гърло. Робин се опитваше да я оттласне назад с една ръка, докато с другата здраво стискаше волана. Не виждаше къде кара заради косата си и снега, а сега Тасъл вече я бе сграбчила с две ръце за гърлото и стискаше. Робин се опита да намери спирачката, но таксито подрипна напред и тя разбра, че е натиснала газта. Не можеше да диша, пусна волана с двете ръце и се опита да разхлаби затягащата се хватка на агентката. Раздадоха се викове от пешеходци, после дойде мощно залитане напред и оглушителен трясък от счупено стъкло, метал, стържещ по бетон и болезнено впиване на колана, когато таксито се удари, ала тя вече потъваше, всичко наоколо й ставаше черно...
– Майната й на колата, зарежи я тук, отиваме пеша! – ревна Страйк към Ал през пронизителния шум на аларма от магазин и крясъците на разпръснати минувачи. Ал с труд спря поднасящото се алфа ромео посред улицата, на сто метра от таксито, ударило се във витрина. Ал изскочи навън, докато Страйк се мъчеше да се задържи прав. Група минувачи, някои от които явно тръгнали на парти за Коледа с официални дрехи, бяха отскочили настрани пред понеслото се през тротоара такси и сега наблюдаваха шокирани как Ал затича към катастрофиралия автомобил, подхлъзна се и за малко не падна.
Задната врата на таксито се отвори. Отвътре изскочи Елизабет Тасъл и се втурна да тича.
– Дръж я, Ал! – ревна Страйк отзад, още борещ се със снега. – Ал, хвани я!
Колежът „Льо Розе“ бе имал изключително силен отбор по ръгби. Кратък спринт и той я събори с перфектно преодоляване. Тя тупна тежко върху заснежената улица сред нададени викове на протест от няколкото наблюдаващи жени, а той я притисна надолу, като отблъскваше всички опити на кавалерски настроени мъже да се притекат на помощ на жертвата му.
Страйк бе имунизиран срещу всичко това: струваше му се, че в голямото си старание да не падне тича като на забавен каданс към злокобно тихото и неподвижно такси. Разсеяни от борещата се и ругаеща пленничка на Ал, присъстващите явно съвсем бяха забравили за шофьора на таксито.
– Робин...
Тя се бе килнала настрани, все още придържана към седалката от колана си. По лицето й имаше кръв, ала когато я повика по име, тя откликна с приглушен стон.
– О, мамка му, слава богу... слава богу...
Площадът вече се изпълваше от вой на полицейски сирени. Те заглушиха и алармата на магазина, и все по-гръмките протести на шокираните лондончани. През това време Страйк откопча колана на Робин, внимателно я бутна обратно в таксито, когато тя понечи да слезе, и й заръча:
– Стой тук.
– Тя разбра, че не пътуваме към къщата й – избъбри Робин. – Веднага се усети, че карам в друга посока.
– Няма значение – задъхан изрече Страйк. – Ти докара Скотланд Ярд при нас.
Ярки като диаманти светлинки блещукаха по голите дървета около площада. Сняг се сипеше върху събралата се тълпа, върху таксито, забито във витрината, и върху паркиралата накриво посред улицата спортна кола. Наоколо спряха полицейски коли и проблясващите им сини лампи осветяваха осеяната със стъкла земя.
Докато брат му с викове се опитваше да обясни защо лежи върху шейсетгодишна жена, облекченият и изтощен детектив се отпусна в таксито до партньорката си и против волята си и правилата на добрия вкус избухна в смях.
ЕДНА СЕДМИЦА ПО-КЪСНО
50
Синтия: Нима твърдиш, Ендимион, че всичко това е станало от любов?
Ендимион: Твърдя, госпожо, че боговете ми пратиха женска омраза.
Джон Лили,
