– Нали не възразяваш да пийна? – попита Страйк уморено.
Под развеселения поглед на Анстис Страйк извади единичното малцово уиски „Аран“ от плика и добави два пръста от хладката вода в пластмасовата чашка.
– Така, бил си нает от съпругата на покойния да го издириш... допускаме, че трупът е на писателя... на...
– Оуен Куин, да – вметна Страйк, докато Анстис се взираше в почерка на колежката си. – Жена му ме нае преди шест дни.
– И тогава той беше в неизвестност от...
– Десет дни.
– Но тя не е съобщила в полицията?
– Не. Правел го е редовно. Зачезвал нанякъде, без да каже на никого къде е, и после отново се прибирал у дома. Обичал е да отсяда по хотели без жена си.
– А защо този път се е обърнала към теб?
– У дома им нещата са трудни. Имат дъщеря инвалид, парите не им стигат. Отсъствал е по-дълго от обикновено. Тя помислила, че е отишъл в хотел за отдих на писатели. Не знаела името му, но аз го проверих и го нямаше там.
– Все още не разбирам защо се е обърнала към теб, а не към нас.
– Каза, че ви потърсила веднъж при негово изчезване и той й се ядосал. Очевидно е бил у приятелка.
– Това ще го проверя – каза Анстис и си нахвърля бележка. – Какво те накара да отидеш в онази къща.
– Снощи научих, че Куин е бил неин съсобственик.
Кратка пауза.
– Жена му не го ли беше споменала?
– Не – отвърна Страйк. – Тя твърди, че той я мразел и никога не припарвал до нея. Останах с впечатлението, че е почти забравила за тази им собственост...
– Дали е правдоподобно? – промърмори Анстис. – Били са притеснени финансово все пак.
– Сложно е – поясни Страйк. – Другият съсобственик е Майкъл Фанкорт...
– Него съм го чувал.
– Тя твърди, че той не им позволявал да я продадат. Между Фанкорт и Куин е имало вражда. – Страйк отпи от уискито. То загря гърлото и стомаха му. (Стомахът на Куин, целият му храносмилателен тракт бе изрязан. Къде ли беше, по дяволите?) – Тъй или иначе, отидох в къщата по обед и той беше там... или по-голямата част от него.
Уискито го накара да закопнее силно за цигара.
– Трупът изглеждал много зле, доколкото разбрах – подхвърли Анстис.
– Искаш ли да го видиш?
Страйк извади мобилния телефон от джоба си, извика снимките на трупа и го плъзна по бюрото.
– Дявол го взел – промълви Анстис. След като разглежда мълчаливо разложения труп в продължение на минута, той попита, отвратен: – Какво е това около него... чинии ли?
– Да – отвърна Страйк.
– Значат ли нещо за теб?
– Нищо – каза Страйк.
– Имаш ли представа кога е видян жив за последен път?
– Жена му го е видяла за последно вечерта на пети. Тъкмо бил вечерял с агентката си, която му казала, че няма да може да издаде последната си книга, защото е оплюл бог знае колко хора, някои от тях много склонни към съдебни искове.
Анстис погледна бележките, предадени му от детектив инспектор Роулинс.
– Това не си го казал на Бриджет.
– Не ме е питала. Не постигнахме особена хармония с нея.
– Откога тази книга е по книжарниците?
– Няма я по книжарниците – отвърна Страйк и доля още уиски в чашката си. – Още не е издадена. Казах ти, скарал се е с агентката си, защото му казала, че не подлежи на публикуване.
– Ти чел ли си я?
– Повечето от нея.
– Жена му ли ти даде екземпляр?
– Не, тя твърди, че изобщо не я е чела.
– Забравила, че притежават втора къща, не чете книгите на мъжа си – отбеляза Анстис, без да набляга на твърдението си.
– Нейната версия е, че ги четяла, когато се превърнели в истински книги с корици – поясни Страйк. – Не знам дали съм прав, но й вярвам.
– Ъхъ... – промърмори Анстис, който си записваше допълнения към показанията на Страйк. – Как се сдоби с копие от ръкописа?
– Предпочитам да не казвам.
– Може да е проблем – посочи Анстис и вдигна поглед.
– Не и за мен – отсече Страйк.
– Нищо чудно да се наложи да се върнем към този въпрос, Боб.
Страйк вдигна рамене, после попита:
– Съобщиха ли на жена му?
– Досега трябва вече да са го сторили, да.
Страйк не се беше обадил на Лионора. Новината, че съпругът й е мъртъв, трябваше да й бъде съобщена лично от човек с необходимата подготовка.
Той самият го беше правил, при това много пъти, но беше загубил тренинг; във всеки случай отговорността му този следобед бе към поруганите останки на Оуен Куин – да остане при тях, докато ги предаде благополучно в ръцете на полицията.
Не беше забравил какво изживяваше Лионора, докато той бе разпитван в Скотланд Ярд. Представял си я бе как отваря вратата на полицая – или може би бяха отишли двама – първоначалната й тревога при вида на униформените; удара с чук, нанесен по сърцето й от спокойно изречената съчувствена покана да влязат вътре; ужаса от казаното (макар че нямаше да й съобщят, поне не веднага за дебелите морави въжета, овързали съпруга й, нито за черната дупка, която убиецът бе отворил в гърдите и корема му; нямаше да я известят, че лицето му бе изгорено от киселина, нито че някой бе подредил чинии около него, сякаш бе гигантско парче печено... Страйк си припомни платото с агнешко, поднесено от Луси преди близо двайсет и четири часа. Не беше гнуслив по природа, ала мекият малц сякаш заседна в гърлото му и той остави чашата си.
