Страйк съвсем беше забравил, че Робин си бе тръгнала от офиса в петък в настроение, което можеше да бъде категоризирано като сръдня. Знаеше само, че тя е единственият човек, с когото има желание да говори за случилото се, и макар обикновено да избягваше да й звъни в почивните дни, обстоятелствата бяха изключителни и оправдаваха изпращане на съобщение. Той го пусна от таксито, което откри след петнайсетминутно трамбоване по мокрите студени улици в тъмното.
Робин се бе сгушила в кресло у дома си с „Разследващо интервю: психология и практика“, книга, която си беше купила онлайн. Матю беше на дивана и разговаряше по стационарния телефон с майка си в Йоркшър, която отново не се чувстваше добре. Извърташе очи нагоре всеки път когато Робин си напомнеше да вдигне поглед и да се усмихне съчувствено на раздразнението му.
Когато мобилният й телефон завибрира, Робин го погледна недоволно; опитваше се да се концентрира върху „Разследващо интервю“.
Открих Куин мъртъв. К.
Тя нададе нещо средно между изохкване и пискане, което стресна Матю. Книгата се изплъзна от скута й и падна на пода, напълно пренебрегната. Тя грабна мобилния си телефон и се втурна с него в спалнята.
Матю разговаря с майка си още двайсет минути, после отиде да се ослушва пред затворената врата на спалнята. Чуваше Робин да задава въпроси, на които явно получаваше пространни отговори. Нещо в тембъра на гласа й го караше да е сигурен, че на линията отсреща е Страйк. Квадратната му челюст се стегна.
Когато накрая Робин излезе от спалнята, шокирана и изпълнена с почит, съобщи на годеника си, че Страйк е открил изчезналия човек, когото издирваше, и че той е бил убит. Природното любопитство на Матю го теглеше в една посока, но неговата неприязън към Страйк и фактът, че се бе осмелил да търси Робин в неделя вечер, го дърпаха в противоположната.
– Е, радвам се, че тази вечер се случи нещо, което да те заинтересува – подхвърли той. – Знам, че темата за маминото здраве те отегчава до смърт.
– Ах, ти, проклет лицемер! – смая се Робин, оскърбена от тази неправда.
Кавгата ескалира с алармираща скорост. Поканата към Страйк за сватбата; презрителното отношение на Матю към службата на Робин; какъв щеше да е съвместният им живот; какво дължеше всеки на другия. Робин бе ужасена как бързо самите основи на взаимоотношенията им бяха изложени на изследване и взаимни обвинения, ала не отстъпи. Познатото чувство на недоволство и гняв към мъжете в живота й я бе сграбчило в хватката си – към Матю, задето не разбираше защо работата й е толкова важна за нея; към Страйк, задето не успяваше да осъзнае потенциала й.
(Ала нали й се обади, след като бе открил трупа... Тя бе успяла да вмъкне въпроса „На кого още каза?“ и той отговори, без да покаже, че разбира какво означава това за нея: „На никого, само на теб“.)
Междувременно Матю се чувстваше жертва на изключителна несправедливост. Напоследък бе забелязал нещо, за което знаеше, че не би трябвало да се оплаква и което още повече подсилваше недоволството му, че е принуден да се примирява: преди да започне работа при Страйк, Робин винаги първа отстъпваше при разправия, първа се извиняваше, ала миролюбивата й природа сякаш бе подкопана от проклетата й глупава служба...
Имаха само една спалня. Робин извади резервни одеяла от горния рафт на гардероба, взе си и чисти дрехи и обяви намерението си да спи на дивана. Сигурен, че не след дълго ще й размине (диванът бе твърд и неудобен), Матю не се опита да я разубеди.
Ала той бе сгрешил в очакванията си тя да омекне. Когато се събуди на другата сутрин, завари дивана празен, а Робин вече беше излязла. Гневът му се разрасна неимоверно. Тя очевидно бе тръгнала за работа с цял час по-рано и във въображението си – обикновено Матю бе лишен от въображение – той видя грамадния грозен негодник да й отваря вратата на апартамента си, не тази на офиса долу...
19
Пред теб отварям книгата на черния грях, дълбоко отпечатан у мен.
...моята болест лежи в душата ми.
Томас Декър,
Страйк бе нагласил алармата си за ранен час с намерение да си осигури спокойно и непрекъсвано време, без клиенти и телефонни обаждания. Стана веднага, изкъпа се, закуси, положи особено старание при закрепването на протезата към определено подутото си коляно и четирийсет и пет минути след събуждането си с куцукане влезе в офиса с недочетената част от „Bombyx Mori“ под мишница. Подозрение, което не бе споделил с Анстис, го подтикваше спешно да довърши романа.
Приготви си силен чай, седна на бюрото на Робин, където светлината бе най-добра, и започна да чете.
След като се бе отскубнал от Резача и влезе в града, крайна цел на неговото пътуване, Бомбикс реши да се отърве от дълго търпените си спътнички Конкубина и Паразита. Това той стори, като ги отведе в бардак, където и двете бяха доволни да работят. Бомбикс пое на път сам да търси Тщеславен, прочут писател и човекът, който той се надяваше да стане негов ментор.
