– Колко хора знаят какво пише в тази книга, как мислиш? – попита бавно Анстис.
– Нямам представа – отвърна Страйк. – Вече сигурно са много. Агентката на Куин, Елизабет Тасъл, пише се, както го чуваш – добави услужливо, докато Анстис записваше, – я е пратила на Крисчън Фишър от „Кръстосан огън“, а той е човек, който обича да клюкарства. Ангажирани са адвокати да се опитат да спрат приказките.
– Става все по-интересно – промърмори Анстис и продължи да пише бързо. – Искаш ли да хапнеш още нещо, Боб?
– Искам да пуша.
– Скоро – обеща Анстис. – Кого е оклеветил той?
– Въпросът е – уточни Страйк, като наместваше болния си крак – дали е клевета, или е изложил истината за хората. Но онези, които аз разпознах, бяха... Я ми дай лист и писалка – каза, защото по-бързо щеше да е да пише, отколкото да диктува. Казваше имената на глас, докато в същото време ги пишеше: – Майкъл Фанкорт, писателят; Даниъл Чард, шефът на издателството на Куин, Катрин Кент, приятелката на Куин...
– Имало е и приятелка?
– Да, очевидно са били заедно повече от година. Отидох да я посетя – в „Стафорд Крипс Хаус“, част от комплекса „Клемънт Атли Корт“ – и тя заяви, че той не е в апартамента й и не го е виждала... Лиз Тасъл, агентката му; Джери Уолдгрейв, редакторът му, и... – секундно колебание – съпругата му.
– Вкарал е вътре и съпругата си?
– Да – каза Страйк и бутна списъка по бюрото към Анстис. – Но има още куп образи, които не мога да разпозная. Разполагаш с голям избор, ако търсиш някого, когото е описал в романа си.
– Ръкописът още ли е у теб?
– Не.
Страйк бе очаквал въпроса и излъга с лекота.
Нека Анстис се сдобиеше сам с екземпляр, по който нямаше да ги има отпечатъците на Нина.
– Сещаш ли се за нещо друго по темата, което може да е от полза? – попита Анстис и се изправи на стола си.
– Да – каза Страйк. – Не вярвам да го е извършила жена му.
Анстис стрелна към Страйк изпитателен поглед, примесен с топлота. Страйк бе кръстник на сина на Анстис, родил се само два дни преди двамата да бъдат взривени във вайкинга. Беше се срещал само два-три пъти с Тимъти Корморан Анстис и не беше запазил добри впечатления за него.
– Добре, Боб, подпиши се и ще те закарам у вас.
Страйк прочете внимателно показанията, с удоволствие поправи на няколко места правописа на детектив инспектор Роулинс и се подписа.
Мобилният му телефон иззвъня, докато с Анстис вървяха по дългия коридор към асансьорите и коляното го щракаше безмилостно.
– Корморан Страйк слуша.
– Аз съм Лионора – каза тя и звучеше почти както винаги, само дето гласът й не беше толкова безизразен.
Страйк даде знак на Анстис, че не е готов да влезе в асансьора, и се дръпна встрани от полицая до тъмен прозорец, от който се виждаше уличното движение под несекващия дъжд.
– От полицията идваха ли при теб? – попита я.
– Да. И сега съм с тях.
– Много съжалявам, Лионора – промълви той.
– Ти добре ли си? – попита тя рязко.
– Аз ли? – учуди се Страйк. – Нищо ми няма.
– Да не те притесняват там? Казаха, че те разпитват. Обясних им: „Той намери Оуен само защото аз го помолих, откъде накъде го арестувате?“.
– Не са ме арестували – успокои я Страйк. – Просто им трябваха показания от мен.
– Но са те държали чак досега?
– Откъде знаеш колко дълго...
– Аз съм тук – каза тя. – Долу съм, във фоайето. Искам да те видя. Накарах ги да ме доведат.
Учуден и леко замаян от уискито на празен стомах, той изтърси първото, което му дойде на ума.
– Кой гледа Орландо?
– Една – отвърна Лионора, приела за естествена неговата загриженост за дъщеря й. – Кога ще те пуснат.
– В момента си тръгвам – каза й.
– Кой се обади? – попита Анстис, след като Страйк затвори. – Шарлот ли се тревожи за теб?
– Боже мой, не – възрази Страйк, когато влязоха заедно в асансьора. Съвсем беше забравил, че така и не каза на Анстис за раздялата им. Като приятел от полицията Анстис беше затворен в своя капсула, където слуховете не достигаха. – Приключихме с нея още преди месеци.
– Сериозно? Лоша работа – каза Анстис, когато асансьорът потегли надолу, и изглеждаше искрено огорчен. Ала Страйк си помисли, че разочарованието му е заради него самия. Сред приятелите му той най-силно бе впечатлен от Шарлот, от невероятната й красота и мръснишкия й смях. „Доведи и Шарлот“, беше рефрен на Анстис, когато двамата най-сетне се бяха измъкнали от болниците и от армията и се бяха прибрали в града, който бе техен дом.
Страйк изпита инстинктивно желание да защити Лионора от Анстис, ала беше невъзможно. Вратите на асансьора се отвориха и тя беше насреща им – слаба и безлична, с прибрана с гребени безжизнена коса, облечена в старото си палто и с вид, сякаш още бе по домашни чехли, макар да бе обута с протрити черни обувки. От двете й страни стояха двама униформени полицаи, едната – жена, която очевидно бе й съобщила за смъртта на Куин и после я бе довела тук. От предпазливите погледи, които полицаите хвърлиха към Анстис, Страйк отсъди, че Лионора им бе дала основания за почуда; че реакцията й при съобщението им за смъртта на съпруга й им се бе сторила необичайна.
