Лионора, със сухо лице и наглед равнодушно поведение, очевидно изпита облекчение да види Страйк.
– Ето те и теб – каза тя. – Защо те държаха толкова дълго?
Анстис я изгледа с любопитство, но Страйк не ги запозна.
– Да идем ли ей там? – каза и посочи пейка до стената. Докато куцукаше редом с нея, усети с гърба си как тримата полицейски служители се скупчиха зад тях. – Как си? – попита я отчасти с надежда тя да демонстрира някакъв признак на смут, че да уталожи любопитството на наблюдаващите.
– Не знам – отвърна тя и се отпусна на пластмасовата седалка. – Не мога да повярвам. Никога не бих помислила, че ще иде там, глупакът неден. Явно е нахълтал някой обирджия и той го е сторил. Толкоз ли не можа да иде в хотел, както прави винаги?
Значи, не й бяха казали много. Той си помисли, че тя бе по-шокирана, отколкото изглеждаше, отколкото сама съзнаваше. Актът да дойде да го види изглеждаше като дезориентираното действие на човек, незнаещ какво друго да стори, освен да се обърне към онзи, от когото се очакваше да му помогне.
– Искаш ли да те отведа у дома? – попита я Страйк.
– Предполагам, че те ще ме закарат обратно – отвърна тя със същата безгрижна увереност, с която му бе съобщила, че Елизабет Тасъл ще плати сметката на Страйк. – Исках да те видя, за да се уверя, че си добре и не съм те вкарала в беля, а също и да те попитам дали ще продължиш да работиш за мен.
– Да продължа да работя за теб? – повтори Страйк.
За части от секундата се почуди възможно ли бе тя още да не е схванала случилото се, да вярва, че Куин е там някъде и може да бъде намерен. Дали известната ексцентричност на поведението й не маскираше някакъв сериозен психически проблем?
– Те си мислят, че аз знам нещо по въпроса – обясни Лионора. – Чувствам го.
Страйк се поколеба и бе на ръба да каже: „Убеден съм, че не е така“, но това щеше да е лъжа. Твърде добре бе наясно, че Лионора, съпруга на безотговорен и неверен мъж, която бе предпочела да не се обръща към полицията и да допусне да минат десет дни, преди да даде вид, че го издирва, която разполагаше с ключ към празната къща, местонахождение на трупа, и която несъмнено е имала възможността да го изненада там, щеше да е първият им и най-важен заподозрян. И въпреки това той попита:
– Защо реши така?
– Чувствам го – повтори тя. – Личи си от начина, по който говорят с мен. А също казаха, че искат да огледат къщата ни, кабинета му.
Беше рутинно претърсване, но той разбираше как може да й се стори агресивно и злокобно.
– Орландо знае ли какво се е случило? – попита той.
– Казах й, но не вярвам да го осъзнава – отвърна Лионора и за пръв път той видя сълзи в очите й. – Каза: „Като Господин Пуп“, това беше котаракът ни, който бе прегазен, но не знам дали го разбира истински. С Орландо човек невинаги е наясно. Не съм й казала, че е убит. Самата аз не мога да го проумея още.
Настана кратка пауза, в която Страйк се надяваше без всякаква връзка, че дъхът му не лъха на уиски.
– Ще продължиш ли да работиш за мен? – попита го тя директно. – По-добър си от тях, затова и поначало се обърнах към теб. Ще го направиш ли?
– Да – отвърна той.
– Защото отгатвам как си мислят, че аз имам нещо общо с това – повтори тя и се изправи. – От начина, по който разговарят с мен.
Лионора се загърна по-плътно в палтото си.
– Ще се връщам при Орландо. Радвам се, че си добре.
И тя отново се потътри към придружителите си. Жената полицай изглеждаше малко стъписана, че е третирана като таксиметров шофьор, но след като размениха погледи с Анстис, прие молбата на Лионора да бъде откарана до дома й.
– Това пък за какво беше? – попита го Анстис, когато двете жени се бяха отдалечили достатъчно, че да не могат да ги чуят.
– Беше се разтревожила, че сте ме арестували.
– Пада си ексцентрична, нали?
– Да, малко.
– Нали не си й казал нещо? – попита Анстис.
– Не съм – отвърна Страйк.
Стана му неприятно от въпроса. Много добре бе наясно, че не се съобщава информация от местопрестъплението на заподозрян.
– Бъди много внимателен, Боб – с неудобство изрече Анстис, когато излязоха през въртящите се врати в дъждовната вечер. – Гледай да не се замотаеш в нечии крака. Сега разследваме убийство, а нямаш много приятели в нашите среди.
– Популярността е надценявана. Слушай, ще си взема такси... Не – отсече категорично при възраженията на Анстис. – Имам нужда да пуша, преди да вляза където и да било. Благодаря ти за всичко, Рич.
Стиснаха си ръцете; Страйк вдигна яка, за да се предпази от дъжда, помаха за сбогом и закуцука по тъмния тротоар. Беше също толкова доволен да се отърве от Анстис, колкото и да поеме първото сладостно дръпване от цигарата си.
18
Говорим ли за ревността, по мое скромно мнение
рогата по-лоши са в ума, отколкото са на главата, без съмнение.
Бен Джонсън,
