Задушеното се бе превърнало в гума и пластмаса в устата на Страйк. Откъде бе могла Хели Анстис да разбере кога се омъжва Шарлот? Семейство Анстис не се движеха в нейните и на бъдещия й съпруг кръгове. Все пак годеникът й (Страйк се презираше, че помни това) бе синът на четиринайсетия виконт на Крой. Какво знаеше Хели Анстис за света на частни мъжки клубове, шивачи от „Савил Роу“ и дрогирани супермодели, типични за осигурения от доверителски фонд живот на почитаемия Джаго Рос? Не можеше да знае повече от самия Страйк. Шарлот, за която това бе присъща по рождение територия, се бе присъединила към Страйк в социалната ничия земя, докато бяха заедно, и там на никого от двама им не му бе добре в обкръжението на другия, там два напълно различни светогледа се сблъскваха и всичко се превръщаше в битка за общо пространство.
Тимъти отново цъфна в кухнята, ревящ до бога. Този път и двамата му родители станаха и заедно го съпроводиха към стаята му, докато Страйк, почти неосъзнал, че ги няма, бе оставен да изчезне в мъглата на спомените.
Шарлот бе нестабилна до такава степен, че един от вторите й бащи в някакъв момент се бе опитал да я освидетелства. Тя лъжеше с лекотата, с която другите жени дишаха; беше сбъркана в самата си най-съкровена същност. Най-дългият непрекъснат период на отношенията им беше две години, ала винаги след като взаимното им доверие биваше пропукано, отново бяха привличани един към друг, с всеки път (така му се струваше на Страйк) по-крехки и уязвими, отколкото преди, но притегляни от копнеж да получат сила от другия. В продължение на шестнайсет години в предизвикателство към недоумението и презрението на близки и приятели Шарлот се бе връщала отново и отново към едрия, незаконороден, а напоследък и осакатял войник. Ако това се случваше с когото и да било от приятелите му, Страйк би го посъветвал да си тръгне и да не се обръща повече назад, ала той се бе научил да я приема като вирус в кръвта, от който нямаше отърваване; най-доброто, на което можеше да се надява, бе да контролира симптомите му. Финалният разрив бе настъпил преди осем месеца, точно преди той да се прочуе покрай случая „Ландри“. Най-накрая тя бе изрекла непростима лъжа, той я бе напуснал завинаги, а тя се бе върнала в света си, където мъжете ходеха на лов за диви патици, а жените държаха тиара в семейния сейф; свят, който му бе казвала, че презира (макар по всичко да личеше, че това също е било лъжа...).
Семейство Анстис се върнаха без Тимъти, но пък с мрънкащата и хълцаща Тили.
– Сигурно се радваш, че нямаш деца, а? – весело подхвърли Хели, като отново се настани до масата с Тили в скута си.
Страйк се усмихна безрадостно и не й противоречи.
Имало бе дете, или по-точно духът, обещанието за дете, и после евентуално смъртта на дете. Шарлот му бе казала, че е бременна, отказваше да се прегледа при лекар, съобщи му една дата, после я смени, накрая обяви, че всичко е свършило, без да даде и грам доказателство, че изобщо е било реално. Беше лъжа, която повечето мъже не биха могли да простят, и за Страйк тя представляваше, а нямаше начин Шарлот да не го бе знаяла, лъжата, която щеше да сложи край на всички лъжи, и смъртта на мъничкото доверие, оцеляло след годините на нейната митомания.
Щеше да се омъжи на четвърти декември, само след единайсет дни... Как би могла Хели Анстис да го знае?
Той изпитваше някаква перверзна благодарност сега за мрънкането и сцените на двете деца, които бяха провалили всякакъв възможен разговор по време на десерта – пудинг от ревен и яйчен крем. Предложението на Анстис да си вземат по една бира в кабинета му, за да обсъдят доклада от експертизата, бе най-доброто, което Страйк бе чул за цял ден. Оставиха леко нацупената Хели, която очевидно смяташе, че не е успяла да изстиска от Страйк отплата за целия си труд, да се оправя с вече много сънливата Тили и обезпокоително разсънения Тимъти, който се бе появил да уведоми, че е полял цялото си легло с водата си за пиене.
Кабинетът на Анстис беше малка стая в дъното на коридора с библиотечни рафтове покрай всички стени. Той предложи на Страйк стола пред компютъра, а сам седна на една стара мека табуретка. Завесите не бяха спуснати и Страйк виждаше ситно ръмящия дъжд, падащ като прах на оранжевата светлина на улична лампа.
– От „Експертизи“ казаха, че не са имали по-трудна задача – започна Анстис и Страйк мигом му отдаде цялото си внимание. – Но имай предвид, казаното тук е неофициално, още нямаме всички резултати.
– В състояние ли са да се произнесат кое точно го е убило?
– Удар по главата – отвърна Анстис. – Задната част на черепа му е хлътнала навътре. Смъртта може да не е била мигновена, но мозъчната травма е била достатъчна да го убие. Не могат да са сигурни дали е бил мъртъв, когато е бил разрязан и изкормен, но със сигурност е бил в безсъзнание.
– Благодарни сме и на дребните милости. А някаква представа дали е бил вързан преди или след удара?
