И след неискрени благодарности за гостоприемството на Анстис предишната вечер Страйк прекъсна разговора. След това спря и се облегна на един зид, та да му е по-удобно да избере друг номер. Дребна азиатка в инвалидна количка, която той не бе чул да се движи зад него, трябваше да извие рязко, за да го заобиколи, но за разлика от мъжа на моста в „Уест Бромптън“ не го наруга. Бастунът, също като бурка, внушаваше защитен статус; тя му се усмихна леко, когато го отмина.
Лионора Куин отговори след три позвънявания.
– Проклетите полицаи се върнаха – изрече вместо поздрав.
– Какво искат?
– Този път да огледат цялата къща, че и градината – отвърна тя. – Длъжна ли съм да ги пусна?
Страйк се поколеба.
– Мисля, че е разумно да им позволиш да направят каквото искат. Слушай, Лионора – продължи той и без угризения мина на военна безапелационност, – имаш ли адвокат?
– Не, защо? Не съм арестувана. Поне още не.
– Мисля, че ти трябва такъв.
Настана пауза.
– Познаваш ли някой добър? – попита тя.
– Да – отговори Страйк. – Обади се на Илса Хърбърт. Ще ти изпратя номера й ей сега.
– На Орландо не й е приятно полицията да се завира...
– Ще ти пратя номера в съобщение и искам да се обадиш на Илса незабавно. Разбра ли? Незабавно!
– Добре – отвърна тя намусено.
Той затвори, откри номера на старата си приятелка от училище в мобилния си телефон и го изпрати на Лионора. След това позвъни на Илса и й обясни с извинения какво е сторил току-що.
– Не разбирам защо ми се извиняваш – весело изрече тя. – Обичаме хора, дето си имат неприятности с полицията, от тях си вадим хляба.
– Може да й отпуснат средства за правна помощ.
– Почти на никого не отпускат в наши дни – отвърна Илса. – Да се надяваме, че е достатъчно бедна.
Страйк усещаше ръцете си безчувствени от студа и беше много гладен. Пъхна мобилния телефон в джоба си и докуцука до Хамърсмит Роуд. На отсрещния тротоар имаше уютен на вид пъб, боядисан в черно, с обла метална табела, на която бе изрисуван галеон с опънати платна. Насочи се право към него и забеляза колко по-търпеливи ставаха шофьорите при вида на човек с бастун.
Два пъба за два дни... Ала времето беше лошо и коляното го мъчеше непоносимо, та Страйк не успя да изпита чувство за вина. Интериорът на „Албион“ беше наистина толкова приятен, колкото подсказваше фасадата му. Салонът бе дълъг и тесен и в далечния му край гореше открит огън; имаше горна галерия с парапет и изобилие от полирано дърво. Зад спираловидната стълба от ковано желязо бяха поставени два усилвателя и стойка с микрофон. По една от кремавите стени бяха наредени черно-бели снимки на прочути музиканти.
Местата около огъня бяха заети. Страйк си взе халба бира, взе меню от бара и се отправи към висока маса, заобиколена с бар столчета, до прозореца, гледащ към улицата. Когато се настани, видя, че помежду сандвичите имаше снимки на Дюк Елингтън, Робърт Плант и собствения му дългокос баща, потен след концерт и очевидно разменящ шега с бас китариста, когото, според майката на Страйк, веднъж се опитал да удуши.
(„На Джони никога не му е понасяло да е под напрежение“, споделила бе Леда с недоумяващия си деветгодишен син.)
Мобилният му телефон иззвъня отново. С поглед към снимката на баща си той отговори.
– Здравей – каза Робин. – Върнах се в офиса. Ти къде си?
– В „Албион“ на Хамърсмит Роуд.
– Получил си странно обаждане. Прослушах съобщението, когато се прибрах.
– Казвай.
– От Даниъл Чард е – уведоми го Робин. – Иска да се срещне с теб.
Страйк се намръщи и отклони очи от кожения гащеризон на баща си към проблясващия наблизо огън.
– Даниъл Чард иска да се срещне с мен? Че откъде изобщо Даниъл Чард знае за съществуването ми?
– За бога, та ти откри трупа. Съобщиха го по всички новини.
– А, да... Е, ясно откъде. Казва ли защо?
– Твърди, че има предложение.
В представата му като диапозитив изскочи ярък образ на гол плешив мъж с еректирал гноясал пенис, който той мигновено пропъди.
– Мислех, че не може да мръдне от Девън заради счупения си крак.
– Така е. Пита дали не възразяваш да пътуваш до там, за да се срещнете.
– О, я го виж ти.
Страйк обмисли предложението на фона на служебната си заетост и срещите, които имаше до края на седмицата. Накрая каза:
– Мога да отида в петък, ако отложа виждането с Бърнет. Ама какво иска, по дяволите? Ще се наложи да наема кола. И то автоматик – добави, подсетен от пулсирането на крака си под масата. – Ще можеш ли да ми свършиш това?
– Няма проблем – отговори Робин.
Чуваше я как пише.
– Имам да ти разправя нещо – каза й той. – Ще дойдеш ли да обядваш с мен? Менюто им е прилично. Няма да ти отнеме повече от двайсет минути, ако успееш да хванеш такси.
– Два дни подред? Не може постоянно да се возим в таксита и да обядваме навън – възрази Робин, макар по гласа й да личеше, че й е станало приятно от това предложение.
– Няма страшно. На Бърнет й е драго да харчи парите на бившия си съпруг. Ще го пиша на нейна сметка.
Страйк затвори, избра си пай с месо и ейл и закуцука до бара да поръча.
