– Святкане и гърмежи – поясни Страйк, като пиеше кафето си на големи глътки, та да го довърши, докато дойдеше време да се качат на влака; нямаше си доверие да крепи кафе и себе си по мократа заледена настилка. – Във всички посоки излитат ракети и привличат вниманието на хората. Не е голяма изненада, че никой не е видял фигура с наметало да влиза в сградата онази вечер.
– Визираш Куин?
– Не непременно.
Робин поразсъждава над това за малко.
– Мислиш ли, че човекът от книжарницата лъже, че е видял Куин да влиза там на осми?
– Не знам – отговори Страйк. – Твърде рано е да се каже.
Ала си даде сметка, че точно такова е убеждението му. Внезапната активност около необитаема къща на четвърти и на пети беше много показателна.
– Странно какви неща забелязват хората – коментира Робин, докато се качваха по червено-зеленото стълбище на метростанцията „Уест Бромптън“ и Страйк вече правеше гримаса всеки път щом стъпеше на десния си крак. – Паметта е нещо странно, нали...
Внезапно Страйк усети коляното си нажежено до червено и се стовари върху парапета на моста над релсите. Мъж с костюм зад гърба му изруга нетърпеливо при това неочаквано препятствие с големи габарити на пътя му, а Робин продължи няколко крачки напред, като все още говореше, преди да осъзнае, че Страйк вече не беше до нея. Върна се забързано и го завари пребледнял и с избила пот, заобикалян от устремения поток пътници.
– Усетих, че нещо поддаде в коляното ми – процеди той през стиснати зъби. – Мамка му... мамка му!
– Ще хванем такси.
– Никога няма да успеем в това време.
– Ами тогава да вземем метрото обратно към офиса.
– Не, искам...
Никога не бе усещал по-остро липсата си на ресурс, отколкото в този момент, застанал върху моста от стоманена мрежа под куполовидния стъклен таван, върху който се трупаше сняг. В отминалите дни винаги имаше кола на разположение. Можеше да привиква свидетелите в своя кабинет. Беше от Отдела за специални разследвания, той командваше, той контролираше нещата.
– Ако искаш да направиш това, трябва ни такси – отсече Робин. – От тук има много вървене по Лили Роуд. Нямаш ли... – Тя се поколеба. Никога не бяха споменавали инвалидността на Страйк освен по най-завоалиран начин. – Нямаш ли бастун или нещо такова?
– Де да имах – избъбри той с безчувствени устни.
Какъв смисъл имаше да се преструва? Ужасяваше го дори перспективата да извърви разстоянието до края на моста.
– Можем да купим – предложи Робин. – В някои аптеки ги продават. Ще намерим.
После, след моментно колебание, го подкани:
– Облегни се на мен.
– Прекалено тежък съм.
– За баланс. Използвай ме като бастун. Хайде – настоя решително тя.
Той прехвърли ръка през раменете й, бавно тръгнаха по моста и спряха край изхода. Снегът временно беше спрял, ала студът бе още по-силен.
– Защо никъде няма места за сядане? – рече Робин, като се оглеждаше ядосано.
– Добре дошла в моя свят – промърмори Страйк, който бе отдръпнал ръка от нея мигом щом спряха.
– Какво се е случило, как мислиш? – попита Робин.
– Знам ли? Коляното ми беше много подуто сутринта. Не биваше да слагам протезата, но мразя да използвам патерици.
– Няма начин да подскачаш в снега по Лили Роуд в това състояние. Ще ти хванем такси и се връщаш в офиса...
– Не. Искам да свърша нещо – отряза нервиран той. – Анстис е убеден, че е Лионора. А не е.
Всичко се свеждаше до най-основното при наличието на такава болка.
– Добре – каза Робин. – Ще се разделим и ти ще продължиш с такси. Така става ли? Става ли? – повтори напрегнато.
– Добре – призна се той за победен. – Ти иди в „Клемънт Атли Корт“.
– Какво търся?
– Камери. Удобни скривалища за дрехи и черва. Кент няма как да ги държи в апартамента си, ако тя ги е взела; ще завонят. Снимай с телефона си всичко, което ти се види полезно...
Видя му се жалко несъществено, докато го изричаше, но все нещо трябваше да прави. По някаква причина постоянно си припомняше Орландо с нейната широка блуждаеща усмивка и пухкавия й орангутан.
– А после? – попита Робин.
– Съсекс Стрийт – отвърна Страйк след няколко секунди обмисляне. – Същото нещо. Като приключиш, обади ми се, за да си уговорим среща. А на мен дай адресите на Тасъл и Уолдгрейв.
Тя му връчи листче.
– Ще ти хвана такси.
Преди да е успял да й благодари, вече беше излязла на студената улица.
26
Налага се да стъпвам предпазливо: по тези тротоари, хлъзгави от лед, човек трябва да се пази да не си счупи врата...
Джон Уебстър,
За щастие, Страйк още имаше онези петстотин лири в брой в портфейла си, платени му, за да намушка с нож тийнейджър. Поръча на таксиметровия шофьор да го откара на Фулъм Палъс Роуд, където живееше Елизабет Тасъл, като обръщаше специално внимание на маршрута, и щеше да стигне до там за четири минути, ако не бе зърнал магазин на „Бутс“. Помоли шофьора да спре и да изчака и малко след това се появи от аптеката, като се движеше далеч по-лесно с помощта на регулиращ се бастун.
