Матю... Пръстите на Робин в черната ръкавица стиснаха здраво дръжката на пътната чанта до нея. Продължаваше да лъже Матю. Робин бе искрен човек и никога през деветте години, откакто бяха заедно, не го бе лъгала или поне не доскоро. Някои бяха лъжи, изразяващи се в премълчаване. В сряда Матю я бе попитал по телефона какво е правила в службата си този ден и тя му поднесе кратка и силно редактирана версия на дейностите си, като пропусна отиването им със Страйк до къщата, където бе убит Куин, обяда в „Албион“ и разбира се, вървенето по моста на станцията „Уест Бромптън“ с тежката ръка на Страйк преметната през раменете й.
Ала имаше и директни лъжи. Предишната вечер я беше попитал, също както бе сторил Страйк, не е ли по-разумно да си вземе почивен ден и да хване по-ранен влак.
– Опитах се – бе му отговорила. Лъжата се изплъзна с лекота от устните й, преди да е успяла да обмисли. – Няма никакви места. Сигурно заради лошото време. Вероятно хората предпочитат да пътуват с влак, отколкото да рискуват с колите си. Ще трябва да се примиря с нощното пътуване.
„Ама какво друго можех да кажа – мислеше си Робин, докато наблюдаваше в тъмните стъкла отражението на напрегнатото си лице. – Та той щеше да вдигне врява до небето.“
Истината беше, че тя искаше да иде в Девън; искаше да помогне на Страйк; искаше да се отдели от компютъра си и да разследва въпреки тихото удовлетворение, което извличаше от компетентното си администриране на бизнеса. Нима имаше нещо лошо в това? Матю така мислеше. Не на това бе разчитал. Държал бе тя да постъпи в отдел „Човешки ресурси“ на рекламната агенция за два пъти по-висока заплата. Лондон беше толкова скъп. Матю искаше по-голям апартамент. Тя се опасяваше, че я мъкне на гърба си...
От друга страна, пък Страйк. Познатото разочарование и възелът, който се стягаше в стомаха й: „Ще трябва да вземем още някого“. Постоянното споменаване на този евентуален партньор, който придобиваше митични измерения в съзнанието на Робин: късо подстригана жена със сърдито лице като полицайката, която бе охранявала местопрестъплението на Талгарт Роуд. Щеше да бъде компетентна и обучена за работата, каквато Робин не беше, и необременена (каза го за пръв път открито пред себе си в този полупразен вагон на метрото, докато светът навън бе потънал в тъма, а в ушите й се разнасяше тракане и тътен) с годеник като Матю.
Ала Матю бе оста на нейния живот, непоклатимият център. Тя го обичаше; винаги го беше обичала. Той бе останал до нея през най-тежкия период от живота й, когато много млади мъже биха си тръгнали. Тя искаше да се омъжи за него и щеше да се омъжи за него. Само дето преди никога не бяха имали сериозни разногласия, никога. Работата й, решението й да остане при Страйк, самият Страйк бяха внесли елемент на раздор в отношенията им, нещо заплашително и ново...
Тойота ленд крузърът, който Робин беше наела, беше паркиран за през нощта в Кю-Парк в Китайския квартал, един от най-близките паркинги до Денмарк Стрийт, на която такива нямаше. Като се подхлъзваше и залиташе с най-ниските си елегантни обувки и поклащаща се ръчна чанта в дясната ръка, Робин бързаше в тъмнината към многоетажния паркинг, решена да не си товари ума повече с Матю и какво би помислил или казал той, ако можеше да я види. Предстояха й шест часа насаме в колата със Страйк. След като сложи пътната си чанта в багажника, Робин се настани на шофьорската седалка, нагласи сателитния навигатор, регулира отоплението и остави двигателя да работи, за да затопли мразовития интериор на колата.
Страйк закъсняваше малко, което не беше типично за него. Робин уплътни чакането си, като се запозна подробно с всичко по контролното табло. Тя обичаше колите, винаги й бе доставяло удоволствие да шофира. Още на десетгодишна възраст можеше да управлява трактора във фермата на чичо си, стига някой да й помогнеше да освободи ръчната спирачка. За разлика от Матю, бе взела шофьорския изпит от първия път. Вече знаеше, че не бива да го подкача на тази тема.
Движение, отразено в страничното огледало, я накара да вдигне глава. Страйк в тъмен костюм се придвижваше с мъка към колата на патерици и с единия крачол прихванат нагоре с безопасни игли.
Робин усети тягостно присвиване под лъжичката – не заради ампутирания му крак, който тя вече бе виждала, и то при много по-обезпокоителни обстоятелства, а защото за пръв път ставаше свидетел Страйк да се показва на публично място без протеза.
Излезе от колата, после й се прищя да не го беше правила, когато улови смръщването му.
– Умно от твоя страна да вземеш четири по четири – отбеляза той, като безмълвно я предупреждаваше да не отваря дума за крака му.
– Да, реших, че ще ни свърши по-добра работа в това време – каза Робин.
