Ала Страйк не млъкна заради протеста й, нито от чувство на отвращение. Докато говореше, нещо се обади дълбоко в подсъзнанието му. Някой му бе говорил... бе споменал... ала мигновено проблесналата мисъл потъна, както изчезва рибка в заблатен вир.
– Отровен скелет – промърмори Страйк, като се опитваше да улови изплъзващия се спомен, ала безуспешно.
– Снощи довърших и „Грехът на Хобарт“ – съобщи Робин, докато изпреварваше бавен приус.
– Умираш си да се самонаказваш – подхвърли Страйк и се пресегна за шеста бисквита. – Мислех, че книгата не ти е харесала.
– Никак дори, и не стана по-добра. Цялата е за...
– Хермафродит, който е бременен и абортира, защото дете би попречило на литературните му амбиции.
– Ти си я чел!
– Не, това Елизабет Тасъл ми го каза.
– В нея има кървав чувал – каза Робин.
Страйк погледна изкосо бледия й профил, сериозното изражение, с което наблюдаваше пътя пред себе си, и местещите й се от време на време очи към страничното огледало.
– Какво има вътре?
– Абортираното бебе – отвърна Робин. – Ужасно е.
Страйк смели тази информация, докато отминаваха отклонението за Мейдънхед.
– Странно – заключи той накрая.
– Гротескно – каза Робин.
– Не, странно е – настоя Страйк. – Куин се повтаря. Това е второто от „Грехът на Хобарт“, което вкарва в „Bombyx Mori“. Два хермафродита, два окървавени чувала. Защо?
– Е, не са точно едни и същи – поясни Робин. – В „Bombyx Mori“ чувала не го носи хермафродит и в него няма абортирано бебе. Може би е достигнал границите на въображението си – предположи тя. – Може би „Bombyx Mori“ е финалният сбор на всичките му идеи.
– По-скоро погребална клада на кариерата му.
Страйк седеше дълбоко замислен, докато гледката покрай тях ставаше все по-провинциална. Помежду дърветата се виждаха ширнали се полета, покрити с преспи и перленосиво небе над тях, а снеговалежът бе все така обилен.
– Знаеш ли – проговори накрая Страйк. – Според мен тук има две алтернативи. Или Куин действително е претърпял нервен срив, изгубил е реална представа какво върши и наистина е смятал „Bombyx Mori“ за шедьовър, или целта му е била да причини възможно най-много вреди и тези повторения имат своята причина.
– Каква причина?
– Това е ключ – промълви Страйк. – Чрез препратки към другите си книги е помагал на хората да разберат накъде бие в „Bombyx Mori“. Опитвал се е да каже нещо, без да бъде съден за клевета.
Робин не отклони очи от заснежената магистрала, но леко извърна лице към него и се намръщи.
– Мислиш, че всичко е било изцяло умишлено? Че е искал да създаде суматоха?
– Като се замисли човек – рече Страйк, – това не е лош бизнес план за егоистичен и дебелокож човек, чиито книги почти не са се продавали. Раздухай възможно по-голям скандал, посей слухове из цял Лондон по повод романа, придружени със заплахи за съдебни искове, притесни достатъчно много хора... после изчезни някъде, където призовкарите няма да те открият, и преди някой да успее да те спре, издай го в електронен вариант.
– Но той е побеснял, когато Елизабет Тасъл му казала, че няма шанс да бъде публикуван.
– Дали? – продума замислено Страйк. – Или само се е преструвал? Не я ли е подтиквал да го прочете, защото се е готвел да инсценира голяма публична кавга? По всичко личи, че е бил краен ексхибиционист. Може всичко да е било част от пропагандна кампания. Според него „Роупър – Чард“ не са рекламирали достатъчно творбите му, чух го от Лионора.
– Значи, според теб е планирал предварително да изфучи ядосан от ресторанта, когато се е срещнал с Елизабет Тасъл?
– Може би.
Слънцето вече напълно бе изгряло и заскрежените върхове на дърветата заблестяха.
– И е получил каквото е искал, не мислиш ли? – каза Страйк, примижал срещу отблясъците от искрящия лед върху предното стъкло. – Не би могъл да организира по-широка публичност за романа си. Жалко, че не доживя да види себе си в новините на Би Би Си. – И после измърмори под носа си: – О, по дяволите.
– Какво има?
– Изядох всичките бисквити... прощавай – каза разкаян Страйк.
– Няма нищо – отвърна му развеселена Робин. – Аз закусих.
– Аз пък не – довери й Страйк.
Антипатията му към темата за крака се бе разтворила в топлото кафе, в разговора им и в практичната й грижа за неговите удобства.
– Не можах да си сложа проклетата протеза. Коляното ми е адски подуто, ще трябва да ида на лекар. Отне ми цяла вечност да се приготвя.
Тя се бе досетила вече, но оцени готовността му да сподели.
Минаха покрай голф игрище с флагчета, стърчащи върху обширни акри от мека белота и пълни с вода чакълести ями с техния метален блясък на зимната светлина. Когато наближиха Суиндън, телефонът на Страйк иззвъня. Погледна номера (отчасти очакваше повторно обаждане от Нина Ласелс) и видя, че е Илса, някогашната му съученичка. Обзе го лошо предчувствие, като установи, че е пропуснал обаждане от Лионора Куин в шест и половина – вероятно се бе борил с патериците си по Чаринг Крос Роуд.
– Илса, здравей. Какво става?
– Ами много неща – отговори тя.
Гласът й звучеше метално и някъде отдалече. Той се досети, че е в колата си.
– Лионора Куин обади ли ти се в сряда?
