Конете тъпчеха и пръхтяха край нас и заради тях малката могилка изглеждаше още по-малка, претъпкана направо. Плеснах сивушкото по хълбока да се отмести, за да огледам терена. От петте коня, които ни бяха останали, само той беше що-годе спокоен, даже си късаше по малко от рехавата тревица.
— Не бива да спираме — каза Макин.
Не биваше, но накъде да тръгнем? Хоризонтът не предлагаше нищо. Освен може би…
— Онова там не е ли морето? — Посочих. Намек за черно или тъмносиньо обточваше далечината.
Писък възпря евентуалните отговори. Завъртях се към звука. Току зад нас, до бедра във вода и до гърди в тръстиката, Чела държеше Младия Сим за гърлото и главата. Направи крачка назад, отдалечавайки се от могилата, като влачеше Сим. Изглежда, му беше направила нещо, на врата може би, защото ръцете му висяха безжизнени, макар очите му да се въртяха диво и в ужас. Наричахме го Младия Сим и той наистина беше млад, на шестнайсет най-много, но беше старо куче в убиването и не би се дал толкова лесно без основателна причина.
— Йорг, не бива да бягаш от мен — каза Чела. Водата беше отмила калта от тялото ѝ, но не и тъмния цвят на блатото с оттенък на тиково дърво. Келтските мотиви по кожата ѝ не бяха нарисувани с обикновена боя, както бях сметнал при предишната ни среща. Завъртулките и възлите по ръцете и хълбоците ѝ със сигурност бяха татуирани.
— Не искам нищо от теб, некромантке. — Още държах арбалета на Нубанеца, но не го бях презаредил. Насочих го към нея, с надеждата че няма да забележи липсата на стрели в жлебовете. — Каквато и сила да съм погълнал със сърцето на брат ти, тя избледнява. По-бавно, отколкото бих искал, но рано или късно ще изчезне напълно и аз няма да съжалявам. Не искам нищо нито от теб, нито от гадния ти занаят.
Тя се усмихна.
— Мъртвия крал няма да те пусне, Йорг. Той ни събира при себе си, всички нас. Черни кораби чакат, готови да ни отнесат към Удавените острови.
Не казах нищо. Гневът ми се беше стопил в мига, когато се заклех да унищожа Чела. Когато е нужно, отмъщението може да чака. Чела се опитваше да използва братята срещу мен, да ме вбеси, за да я подгоня през блатото. Не ѝ позволих да види колко дълбоко са се забили куките ѝ.
— Няма ли да ме помолиш да пусна братчето ти, Йорг? — Чела завлече Сим още метър навътре в блатото.
Роу я държеше на прицел, а този път, за разлика от предишния, Грамло изглеждаше готов да метне ножовете си. Сим му беше слабост и страхът нямаше да вкамени ръката му.
— Хванала си брат ми, разбрах. Изяж му сърцето и ще сме квит. Както бяхме в началото — казах аз. Знаех, че няма да пусне Сим. Просто искаше да я моля.
— О, не можеш да се върнеш назад, Йорг. Би трябвало да го знаеш. Никога не можеш да се върнеш назад. Дори ако некромантството те напусне без следа. Виж! — Промени мълниеносно захвата си и изви главата на Сим надясно. Твърде много надясно. От звука на счупена кост ме заболяха зъбите. — Ииии… — Завъртя бавно главата му към нас. — Той се връща. Но вече не е същият, нали?
— Кучка! — Роу стреля. Не знам дали ръката му трепна, или Чела се премести с нечовешка скорост, но така или иначе стрелата се заби в окото на Сим.
— Видя ли сега какво направи. — Червената ѝ уста се усмихваше, очите ѝ гледаха съблазнително. Прошепна нещо в ухото на Сим.
Грамло метна ножа си, но Чела вече потъваше във водата. Така и не разбрахме дали я е уцелил, защото водната повърхност се затвори над нея.
Сим, въпреки стрелата в окото и счупения врат, още стоеше на крака. А после пристъпи колебливо към нас. Бистрата вода между тръстиките се размъти — калта отдолу очевидно се беше раздвижила.
— Към морето — викнах аз и за всеки случай посочих. Принцът на Стрела ме беше посъветвал да видя океана и по всичко личеше, че това може да е последната гледка, която да зарадва очите ми. Братята нямаха нужда от втора подкана. Хукнахме с надеждата, че брат Сим ще се окаже бавен като другите мъртъвци, а не бърз, какъвто го помнехме.
На брат Роу може да се разчита. Можеш да разчиташ, че ще лъже, че ще мами, навярно че ще предаде своите. Но най-вече можеш да разчиташ, че ще остане верен на себе си — хитра лисица, убиец в мрака, полезен в битка. Само в това брат Роу няма да те разочарова — че можеш да разчиташ на него.
Морският въздух не разкара вонята на Канталонските блата, само добави щипка солен привкус. Вече виждах сивата водна шир, но от брега ни деляха мили.
— Поне са бавни — каза Кент. Цапаше до мен, стиснал в ръка брадвата си. Хвърли бърз поглед през рамо, което си беше риск. Не е препоръчително да тичаш в тресавище с остро оръжие в ръка и да зяпаш назад. От друга страна, последните ни два дни като цяло не бяха препоръчителни.
Морският бриз носеше със себе си приглушен стон. Опитвах се да не мисля за източника.
