Кралят на тръните полностью

Робърт отново се втренчи в чашата си.

— Ти си избягал от Висок замък преди ние изобщо да разберем за смъртта на Роуен. Олидан не е бързал да изпрати вест, а вестта не е бързала да ни намери.

— Но ти не дойде. — Стар гняв възвря в мен и аз отидох при стълбата, в случай че кипне. Изкачил се бях по стъпалата като крал, като мъж почти на петнайсет, а сега в мен крещеше едно измъчено и гневно дете, крещеше през годините.

— Йорг…

— Не! — Ръката, която вдигнах да го спра, трепереше от силата на онова, което задържах, въздухът помежду ни затрептя, сякаш нажежен. Не бях очаквал спомените да ме затиснат така.

Хукнах по стъпалата, уплашен, че може да изцапам отново ръцете си. По тях вече имаше от кръвта на чичо ми. Не исках да добавя и кръвта на вуйчо си.

Изгладихме конфликта си още на следващата сутрин, но с любезностите и празните слова, с които хората скриват петното на обидата, вместо да го изтъркат до чисто. Не му позволих да повдигне темата. Вместо това го заговорих за Ибн Фейд и Каласади. Направил бях и невъзможното да си отмъстя за смъртта на мама и Уилям, а тези двамата едва не ми отнеха цялото ми семейство по майчина линия — вуйчо ми, баба и дядо. Нещо повече, матмагьосникът беше разкрил тайната ми и най-хладнокръвно беше решил да я премълчи и да ги отрови, преди те да разберат, че съм тук, да ги избие до крак, да отстрани и мен, като ме натопи за убийството им. Действията му не бяха продиктувани от омраза или гняв, не, бяха резултат от прецизни изчисления. Ала уравнението му се беше оказало неравенство. Дисбаланс, който следваше да бъде отстранен.

Робърт се опита да ме отклони от отмъщението.

— Рано или късно Ибн Фейд ще ни нападне и ще си строши зъбите в нас. Тогава ще му потърсим сметка.

Но моите планове бяха по-непосредствени. Често съм рисувал отмъщението като най-трудната пътека, по която да поемеш, но истината е друга. Понякога отмъщението е лесно.

Тръгнах си след няколко месеца, загорял от слънцето, по-висок, натоварен с провизии и подаръци. Дисагите ми се издуваха до пръсване, съблазнителна гледка за всеки бандит, когото срещнех по пътя. Най-важните неща държах по себе си. Кутийката с трънените мотиви, строителския пръстен, който показваше образи, и оръжието, което беше убило Фекслър Брюс преди повече от деветстотин години — твърда тежка буца, вързана над лакътя ми. Открай време възприемам „не“-то като предизвикателство, а не като отговор.

Но най-ценното ми съкровище беше едно послание, мантра, ако щете. „Не отваряй кутията. Отвориш ли я, всичко, което направих, ще се развали. Отвориш ли я, край с теб.“

Никога не отваряй кутията.

Трясък на голям камък в стената на кулата удави гласа ми. Щит падна от куката си и издрънча на пода, от тавана се посипа прах.

— Портата няма да удържи — повторих аз.

— Тогава ще се бием с тях в двора — каза сър Хеброн.

Предпочетох да не споменавам, че преди четири години го бях принудил да се предаде в същия този двор, при това не с четиринайсетхилядна войска зад гърба си, а само с Гог и Горгот.

Ако Кодин беше тук, непременно щеше да повдигне въпроса за капитулация. Воден не от страх, а от състрадание. Вероятно би казал, че щом загубим битката за двора и се оттеглим в кулата, трябва да поискаме преговори с принца на Стрела, така че селяните, потърсили убежище в Призрачния, да бъдат пощадени.

Но Кодин не беше тук.

Мъртвото дете ме гледаше от един ъгъл, все по-голямо и по-тъжно с всяка изминаваща година. Постоянно ми се струваше, че казва нещо, но погледнех ли право към него, виждах, че мълчи, сините му устни стиснати на черта. Как да се надяваш на победа, когато злата орис те следи от всяка сянка? Този призрак си беше само мой, не беше номер на Чела, нито пратеник на Мъртвия крал, а тъжен и мълчалив спомен от едно престъпление, което дори медната кутийка на Лунтар не можеше да скрие напълно.

Нов трясък ме върна към по-непосредствения проблем.

Рицарите и капитаните ме гледаха напрегнато, светлината от високите прозорци грееше в броните им. Тези мъже бяха създадени за война. Замислих се колцина от тях бих жертвал, за да спра принца на Стрела. Колцина бих жертвал, за да нараня Орин, да отворя по-голяма дупка в армията му.

Отговорът гласеше „всички“.

— Когато портата поддаде, ще се бием с тях в двора. На вратите на кулата, за всяка стъпало, чак до тази стая, ако се наложи. — Бузата ми пулсираше болезнено при всяка дума, там, където се бях порязал. Прокарах пръсти по линията черна съсирена кръв.

— Сър Макин, сър Кент, вие ще поемете отбраната при портата. Искам всички ви там, всички, които сте в тази зала сега.

Тръгнаха към вратата. Кент спря и попита:

— Сър Кент?

— Не се главозамайвай — рекох. — И не очаквай специална церемония.

Кент поклати бавно глава. Очите му грееха. Не предполагах, че рицарското звание ще означава толкова много за него.