— Свалете скорпионите от стените и ги сложете в двора. Отпред и в центъра. След първия залп ще ви послужат за барикади — казах аз. — А ти, Макин, вземи да си сложиш броня.
Призрачния разполагаше с пет скорпиона, гигантски арбалети на колела, които мятаха копия на четиристотин метра. Наредиш ли достатъчно хора на мушката им, ще се получи нещо като гигантски вариант на шишчетата, които помнех от трапезата на замък Утрен.
— За теб не се отнася, Миана. Ти остани — казах аз, когато тя понечи да последва рицарите. — Лорд Джост! — добавих. — Разчитам на помощта ви. Аз изпълних своята част от договорката.
Лорд Джост сложи коничния шлем на главата си и нагласи телената мрежа, която се спускаше на тила и раменете му. Погледна ме, после погледна Миана.
— Условията по договора изискват бракът ви да бъде окончателно подпечатан, крал Йорг.
Вдигнах ръце.
— За бога, човече! Нали видя, че се венчахме. Посред бял ден е и водим обречена битка.
— Въпреки това. — Този човек нямаше да преговаря, виждаше се по киселото му лице. Обърна се и тръгна след сър Макин. — Дядо ви знае, че във вас тече кръвта и на двамата ви родители, кралю. Нищо не мога да направя, докато условията не бъдат изпълнени докрай.
И така, аз останах сам на трона си в празната зала, където тишината ехтеше неприятно. Е, не бях съвсем сам. Миана ме чакаше в бяло, а двамата стражи при вратата гледаха съсредоточено в краката си.
— Мамка му. — Скочих и я хванах за ръка. Поведох я към изхода. Имах чувството, че водя дете на разходка.
Минах покрай стражите и тръгнах с бърза крачка към стълбището на източната кула. Вземах стъпалата по две и по три наведнъж, а Миана подтичваше след мен, събрала полите на роклята си.
Отворих вратите на спалнята си с ритник.
— Вън! — креснах и няколко слугини изприпкаха покрай мен, стиснали парцали и бърсалки. Подозирах, че са дошли тук да се скрият, а не да чистят.
— Лорд Джост държи да те освободя от девствеността ти — казах на Миана. — Иначе дом Утрен няма да ме подкрепи. — Думите прозвучаха грубо дори в моите уши, но бях ядосан. Освен това се чувствах неловко.
Миана прехапа устна. Изглеждаше уплашена, но решителна. Посегна към връзките на роклята си.
— Спри — казах аз. Не обичам да ме тласкат. Независимо от посоката. Миана не беше грозна, а и дванайсет години са си сериозна възраст. На дванайсет аз убивах хора. Но някои жени разцъфват рано, други — късно. Миана може да имаше ума на пиратка, но изглеждаше като дете.
— Не ме ли искаш? — Ръцете ѝ застинаха във въздуха. Към страха и решителността се прибавиха обида и гняв.
Докато обикалях пътищата с братята, бях забелязал, че старите мъже харесват млади момичета. Брат Роу и Лъжеца винаги си избираха младичките. По-млади от Миана. Аз и брат Сим, от друга страна, предпочитахме опита и пищните форми на по-зрелите жени. Така че, да, не я исках. А да ти тръснат на масата нещо, което не искаш, възлюта сепия, да речем, вместо телешко с картофи, задължително ти убива апетита. Всички видове апетит.
— В момента не те искам, да — казах. Това ми се стори по-дипломатично, отколкото в прав текст да я нарека възлюта сепия.
Сложих ръка върху задната част на лявото си бедро. Болеше ме ужасно след спринта по стълбата. Отворил бях рана, която не помнех да съм получавал. Сигурно си бях разпрал крака, когато пропаднах в пещерата точно преди лавината да ни затрупа. За една сутрин бях убил шест хиляди души и бях платил за това с рана на задника, която сам си бях нанесъл. По пръстите ми имаше кръв.
Стигнах до леглото с четири бързи крачки. Отметнах завивките. Миана подскочи, като да я бях ударил. Изтрих ръка в чистите чаршафи; изстисках още малко кръв от раната на крака си и повторих процедурата.
— Така — рекох. — Изглежда ли ти достатъчно?
Миана се стресна.
— Аз… не знам…
— Ще трябва да свърши работа. На мен ми се вижда достатъчно. Повече кръв не ми се дава.
Смъкнах с едно движение чаршафа от леглото и го пъхнах през решетките на прозореца. Две стрели се валяха на пода, сигурно бяха попаднали тук по време на силния обстрел от възвишението. Вързах чаршафа за една от решетките, за да го развее вятърът и всички да видят, че съм направил Миана жена.
— Кажеш ли и дума за това на някого, лорд Джост ще поиска да го направим на масата в банкетната зала пред очите на всички — казах аз.
Тя кимна.
— Къде отиваш? — попита, когато тръгнах към вратата.
— Долу.
— Добре — каза тя. Тръсна се с отскок на леглото. Краката ѝ не стигаха пода.
Сложих ръка на дръжката.
— Има да пеят песни за Йорг Бързия. Бърз с единия меч, бърз и с другия — каза тя.
Свалих ръката си от дръжката, обърнах се и тръгнах назад към леглото. Победен.
— За какво искаш да си говорим? — попитах и седнах до нея.
— Познавам Орин от Стрела, познавам и брат му Еган — каза тя.
— И аз ги познавам, бегло. — Споменът за края на въпросната среща още ми докарваше главоболие. — Ти къде си ги виждала?
— Дойдоха в двора на татко, в Уенит. Обикаляли империята, за да я опознаят, така казаха. Орин беше с невястата си. — Наблюдаваше ме, следеше за реакция. Явно беше чула някои неща.
