Вечерта след визитата си в мазето на Фекслър говорих с вуйчо Робърт. Седяхме в кулата с обсерваторията, на масата имаше глинена стомна с вино, която изглеждаше толкова стара, че сигурно я бяха изровили от някоя фараонска гробница, и две сребърни чаши с релефни фигурки на коне. Хладен вятър въздишаше между арките, лъскав звезден прах посипваше черното небе.
— Майка ти обичаше да идва тук, когато бяхме малки — каза Робърт.
— Учеше ни как се наричат звездите — казах аз. — Макар че Уилям беше много малък. Така и не се научи да различава други освен най-голямата в Кучето и Полярната. — Помнех го как сочи небето, протегнал решително ръчичка към звездите, пръстът му се колебае, челцето му е навъсено от усилието да уцели.
— Сириус и Поларис. — Робърт отпи глътка вино. — Другите съм ги забравил. На Роуен тези неща ѝ идваха отвътре. Близнаци сме, но дарбите ни не бяха разпределени поравно. Тя беше умната и хубавата, аз… имах нюх към конете.
— А аз имам нюх към убиването. — Виното се разля по езика ми, ароматът му тъмен и многопластов.
— Едва ли това е единственият ти талант. — Робърт посочи едно съзвездие, което се виждаше под арката. — Онова кое е?
— Орион. — Станах и пристъпих към прозореца. — Бетелгейзе, Ригел, Белатрикс, Митака, Алнилам, Алнитак, Сииф — изредих частите на гиганта. — Усети ли, когато тя умря? Близнаците усещат ли?
— Не. — Гледаше втренчено в чашата си. — От друга страна… — Остави виното пред себе си. — Може би тя притежаваше усета, за който питаш. Отдавна беше, пролетният прилив ме хвана в капан при Рачешката скала. Щях да се удавя, ако Роуен не беше довела стражи с въжета да ме измъкнат. Бяхме деца, десетинагодишни, но тя незнайно как беше разбрала, че съм в беда и къде да ме намери. Още един талант, който не споделяхме.
Гледах го и ми беше криво, че е имал толкова много години с нея. Тя ми беше майка, но споменът ми за нея изтъняваше, изтичаше като пясък през пръстите ми. Не бих могъл да нарисувам лицето ѝ, нито да ви кажа точно какъв цвят бяха очите ѝ, помнех само отделни нещица, мигове, ъгъла на скулата, уханието и мекотата ѝ. Чувството за сигурност, което изпитвах край нея… и нощта, когато разбрах, че това чувство е измамно.
— Тази сутрин ходих в стаята на мърморкото — казах аз.
Строителският пръстен висеше на връв около врата ми под туниката, която ми бяха дали от гардеробната на Робърт. Замислих се дали да не му го покажа, но се въздържах. Навиците, придобити на пътя, умират трудно. Бях си го поискал, бях го получил и сега пръстенът беше мой. Нямаше причина да разкривам предимството си. Металът лежеше тежък на сърцето ми. Може би така се усеща вината.
— Минал си през прахоляка и паяците само за да те наругае един стар призрак. — Вуйчо отпи от виното си. — Преди слизах долу по няколко пъти в годината. Но мърморкото си е все същият, не се променя. Така че накрая се промених аз.
— Знаеш ли какво може да прави машината? — попитах.
— Кой знае на какви дивотии е способно онова дяволско нещо? Изпомпва вода, това го знам, но хората казват, че машините на Строителите по правило са с много функции. Баща ми не е слизал долу от шейсет години, неговият баща също не е закачал машината, също като неговия преди това. Онова нещо идва от свят, който е най-добре да забравим. Би трябвало да си научил този урок в Гелет.
Виното ми загорча. Светлината на онова строителско слънце ме намираше дори тук, в лятната нощ на Конски бряг. Вуйчо ми грешеше обаче. Строителите не си бяха отишли и ние не можехме да ги забравим. Призраците им ехтяха в машини, заровени в нашите подземия, очите им ни гледаха през облаците, а ние водехме дребните си войни в тяхната сянка. Не бих се учудил, ако именно те стояха зад дребните ни конфликти, колкото да ни създават работа, да държат вниманието ни фокусирано върху настоящето, за да не обърнем взор към миналото.
— Много неща научих в Гелет. Например, че сме деца в свят, който не контролираме и не разбираме. Че всеки е сам и че успехът и провалът ни зависят само от силата на личната ни воля. Това, както и докъде съм готов да стигна. Както и че никой няма да се притече на помощ в миг на нужда. — И че някои неща не могат да се поправят дори ако свалиш слънцето на земята и събориш планина.
Мислех за Гелет и за духовете, които Чела беше извадила от мен. След онази нощ в бурята и тръните ме преследваха делата на други хора. Гелет ме научи, че могат да ме преследват и собствените ми дела.
Мъртвото дете ме гледаше, паднало до стените на кулата, косата му беше в кръв, също като на Уилям до километричния камък, очите му — две ярки звезди. Още един призрак, още една злочестина, която си търсеше дом.
— Ти така и не дойде. Мислех, че ще дойдеш да ме вземеш. — Стотици пъти си бях представял как вуйчо Робърт пристига във Висок замък, повел кавалерията на Утрен, да потърси сметка за смъртта на сестра си и да отведе сина ѝ. — Ако Утрен се беше вдигнал да отмъсти за смъртта на мама, изобщо нямаше да има Гелет. — Нито годините на пътя. Нито реките от кръв. Нито мъртво дете, което ме следи с поглед.
