Когато си се катерил усилно и накрая покориш невъзможния връх, виждаш света по нов начин, от друга перспектива. Не само ъгълът на гледката се променя. Самият ти се променяш. Казват, че връщане назад няма, и аз се бях убедил в това, когато се върнах във Висок замък след четири години на пътя. Вървях по същите коридори, срещах същите хора, но не се бях върнал назад — дошъл бях в един различен замък, виждах го с нови очи. Същото е, ако изкатериш някой много висок връх, само дето при катеренето не е нужно да отсъстваш с години от предишния си живот. Изкачи планински връх, погледни света от най-високата му точка и ще се спуснеш нов човек в един свят, който ще те боде с тънки различия.
Дори да оставим метафизиката настрана, от висотата на планинския връх се вижда много. Ако седнеш, провесил крака над най-големия пропад на света, вятърът развява косата ти, а сянката ти пада толкова надалеч, че може никога да не удари земята… забелязваш нови неща.
Когато сме на пътя, говорим по свой си начин. Казваме „сори“, ако ни хванат да бъркаме в чужди дисаги. Казваме, че „навестяваме местните“, ако някой брат се е отделил за тъмни дела след битка. Къде е брат Райк? Навестява местните. В Ренарските планини има един лаф, който чух, когато със сър Макин се изкатерихме до Чревца да разрешаваме поземления спор на селяните. „Он отиде да расоди камъка, ваш’величество.“ По онова време не обърнах внимание, сметнах го за местен колорит, един вид зелено стръкче в купчината тор. През годините след това го чувах често, винаги когато ставаше въпрос за някой, който се е спотаил да върши нещо тайно. Да разходи камък. Забележиш ли веднъж дума или фраза, тя сякаш се появява постоянно. Друг местен лаф е да кажеш, че някой си е „загубил стадото“. Тези лафчета ги чувах най-вече на площадката за военно обучение, от местните момчета, които бяхме мобилизирали във войската. „Оня тъпанар, Джон от Брин, ми е свил тетивата, докато съм бил на пост.“ „И сега ти какво ще правиш?“ „Нямай грижа, вече го напраих. Нашичкият Джон си загуби стадото.“
Когато застанеш на високо място, особено ако трудно си стигнал дотам, ти се открива нова перспектива. Като гледах отвисоко върховете, канарите и стръмнините, които смятах, че съм опознал, забелязах нещо ново. Издадоха го сенките — привличаха погледа към места, където теренът изглеждаше някак странен. Дълго седях на върха на Колоната, провесил крака през ръба, загледан в нищото, замислен, без да мисля за нищо конкретно, преди всичко да се слегне, също като снега в стъкления глобус, и да видя ясно пейзажа пред себе си, ясно и с нови детайли.
Високо по склоновете на повечето долини, буквално на всички, освен най-високите клисури, камънаците се събираха на плътни купчини, на високи купове. Ако не се вгледаш, окото ги подминава като естествена част от релефа. И как иначе — тези образувания би трябвало да са естествени. Кой би си направил труда да мести толкова камънаци и с каква цел?
Оказа се, че да разходиш камъка е нещо като национално хоби в Ренарските планини, толкова древно и едновременно с това толкова ежедневно, че никой не си правеше труда да обяснява традицията в детайли. Поколения наред всеки мъж, тръгнал по баирите да нагледа козите си, вземал по един камък и го носел нагоре, за да го прибави към същите купове, които баща му и дядо му струпвали от време оно.
Ако някой ренарец дръзне да отведе козите си на чужда поляна, има реален шанс внезапно да възникне каменно свлачище и въпросният смелчага да загуби стадото си. А ако неписаното правило се наруши от чужденец, то въпросният нахалник може да загуби нещо повече от стадо кози.
Трудно е да разплетеш заплела се нишка, когато тичаш, особено ако нишката е план и ти го измъкваш сантиметър по сантиметър от кутия със спомени, като едновременно с това търчиш по нанагорнище, а подире ти идат хиляди вражески войници. Но дори враговете наричат нас, анкратците, хитри. Аз бих избрал друга дума — умни. Затова издърпах още сантиметър от нишката и изведнъж видях баирите наоколо си по съвсем нов начин. Или по-точно по стар начин, за който бях временно забравил.
