— Кротувайте, така ви рекох, а не да ръчкате разни помияри, та да събудите цялото тресавище. Освен това — добавих, като се завъртях бавно и плъзнах поглед по другите членове на малката си банда, — всички знаят, че да измъчваш куче носи лош късмет. И вие щяхте да го знаете, ама сте много тъпи и не можете да четете.
Макин беше сред първите притичали да видят шоуто и сега се хилеше до уши.
— Аз мога да чета — каза той, с което си изявление изненада немалко от братята. — Та в коя книга, викаш, го пише това, брат Йорг?
— В голямата книга със заглавие „Наври си го отзад“ — уведомих го.
— Значи да тормозиш кучета носело лош късмет, така ли? — Продължаваше да се хили като умопобъркан.
— Край мен, да, определено носи лош късмет — казах тогава.
Сега примигнах да се отърся от спомена. Дъждът все така се стичаше по лицето ми, а ние все така яздехме покрай брега на Райм.
— Помниш ли онова куче, което брат ти намери, преди да ударим Мабертон, Маикал? — попитах. Нямаше да го помни, разбира се. Маикал помнеше много малко неща.
Той ме погледна, нацупи се, после се изплю.
— Да биеш кучета е лош късмет — каза накрая.
— Доказателство за това е случилото се с брат ти — съгласих се. — Не беше минал и ден, когато го сполетя злополука.
Маикал се намръщи объркано, после кимна бавно.
— Сички знаят, че не требе да тормозиш храната си, преди да я убиеш — каза той. — Месото става кисело.
— Още един нов начин да погледнеш на нещата, брат Маикал. — Въздъхнах дълбоко. — Знаех си аз, че има някаква полза от теб.
Онова куче се върна на следващата сутрин, точно преди да ударим Мабертон, сякаш му бях приятел или нещо такова. Досаждаше ми, докато не го наритах здраво, безплатен урок за устройството на света, ако щете.
Сега Маикал ми отвърна с празна усмивка и продължи да се поклаща ритмично на седлото.
Хаймски цеп е в земята на дук Маладон, земя, където гладното море е повърнало малкото от Данско, което не е успяло да погълне. Пътят от Ренарските планини дотук е дълъг сам по себе си, а и ние доста бяхме заобиколили, така че пътуването ни се проточваше вече няколко седмици. Когато си на пътя, дните минават еднообразно, подредени. При мен еднообразието включваше един час упражнения с меча всяка вечер, преди да се стъмни. Хвърлих се в това изкуство с подновен интерес. Предизвикателствата често са най-добрият начин да се спасиш от мрачни мисли за миналото.
Гледал бях на меча като на средство да сееш смърт в тълпа. Докато бродех с братята по пътищата, често се озовавах сред неопитни противници, които предпочитаха да бягат, вместо да се бият, и използвах меча си за клане. Сблъсквал се бях и с по-опитни, разбира се, войници, пратени да ни спрат, добре обучени наемници от охраната на търговски кервани, както и други разбойнически банди, хвърлили око на нашата плячка.
Когато видях поборника на Катерин да се дуелира със сър Макин, и по-късно, когато самият аз се изправих в двубой с принца на Стрела, разбрах каква е разликата между черноработника и артиста. Разбира се, за изкуството си има време и място, най-вече когато не се притесняваш, че някой фермер ще ти излезе в гръб и ще те наниже на вилата си, докато ти се фукаш с мълниеносни атаки и изящни парирания.
Затова ден след ден тормозех Макин да ме учи на меча, трупах сила в правилните мускули, учех се да долавям недоловимото с меча си дори когато го удрят толкова здраво, че едвам го удържаш. И всеки път, когато отбележех подобрение, Макин включваше в учебната програма нещо ново и още по-трудно. Започнах да го мразя този тип, мъничко.
Когато от дълго време размахваш меча и си минал през достатъчно битки, започваш да долавяш нещо като ритъм. Не толкова ритъма на противника си, колкото някакъв общ, вселенски ритъм на различните видове атаки, сякаш очите ти улавят първия намек за всяко движение на противника и го превръщат в музика, в чийто ритъм да танцуваш. Долавях само шепот от този напев, но доловях ли го, Макин изведнъж се стягаше и даваше всичко от себе си, за да удържи на атаките ми. Чувах само отделни фрази от песента, но това беше достатъчно да поддържа огъня на амбицията в мен.
Ако достатъчно дълго пътуваш на североизток от Ренарските планини, рано или късно ще ти се наложи да прекосиш река Райм. Като се има предвид, че реката е поне четиристотин метра широка във всяка своя част, където човек би могъл да я прехвърли, без да води със себе си завоевателна армия, прекосяването ѝ е амбициозно начинание, което изисква съдействието на лодкар.
Има една алтернатива. Мост при свободния град Ремажен. Истинско чудо е, че мост може да прехвърли толкова широка вода, чудо, което реших, че искам да видя с очите си, вместо да се пазаря със собственика на някоя раздрънкана баржа нагоре по течението.
