Ден след като пясъците на Тар останаха зад гърба ни и ние поехме през туртанските савани, взех кутията от Макин. Усещах острите ръбове на изгубените спомени през медните ѝ стени, долавях горчилката на отровата, скрита вътре. Веднъж Макин ми беше казал, че ако не изпитваш страх, значи имаш един приятел по-малко. Сега, когато държах неспокоен медната кутийка с гравираните тръни, си помислих, че изглежда най-сетне съм преоткрил този свой изгубен приятел. Въртях я в ръцете си, разглеждах я. Нищо добро нямаше в нея — само мен. А човек трябва да се бои поне малко от себе си, нали така? От онова, на което е способен. Сигурно е адски скучно да знаеш всичко за себе си. Прибрах кутийката на дъното на дисагите си и не я отворих. Не попитах за Катерин. Избрах си един нож от колекцията на Грамло и поведох братята към Хаймски цеп.
Яздехме на север през безкрайната савана, вятърът брулеше пролетната трева, тревожеше я като бурно море, зелени вълни се гонеха безспир. Земя, създадена за коне, за галопиране, за гонитби в тревата между горичките. Оставих Барт да си начеше крастата и двамата препускахме до пълно изтощение, все едно триста дяволи ни гонят по петите. Братята се стараеха да не изостават прекомерно, а и те, като мен, искаха да оставят Тар възможно най-далеч зад гърба си. Там още горяха стари огньове, невидими огньове. След хиляда години връх Хонас, където аз подпалих строителско слънце, може би ще е като Тар — Обещана земя, която един ден ще се върне при хората, но дотогава ще ги убива.
Онази нощ, когато легнахме да спим, за пръв път видях бебето — лежеше мъртво във високата трева до бивака ни. Отметнах одеялото, станах и отидох при него под зоркия поглед на Горгот и на Гог, който вече спеше до него, а не до мен. В тревата нямаше нищо. Долових лъх на парфюм, нещо мускусно. Вдигнах рамене и се върнах при постелята си. Някои неща е най-добре да ги забравиш.
През следващите два дни яздихме покрай брега на река Райм, която тече между Туртан и съседите му на изток. Поречието на Райм някога е било градината на империята, градина, отглеждана грижливо. Ала преместиш ли десетина пъти границите напред-назад през градината, от нея остават само кал и руини.
По някое време прекосихме поляна с древни камъни, стотици изправени камъни в редица, всеки висок и широк колкото едър мъж, покрити с лишеи, високата трева се люлееше в основата им. Били са древни преди Строителите да дойдат, преди гърците дори, така ми беше казвал Лундист. Тревожна сила пулсираше между монолитите и аз поведох братята по-бързо, с риск някой кон да си изкълчи глезена, само и само да се махнем по-скоро от поляната.
На четвъртия ден ни застигна дъжд и ни валя напоително от зори до здрач. Известно време яздих до Маикал, който се поклащаше кротко на гърба на сивушкото. Така язди Маикал — все едно е на кораб в морето, а не на конски гръб. Клатушка се напред-назад без грам грациозност.
— Обичаш ли кучетата, Маикал? — попитах го.
— Телешко е по-добре — рече той. — Или овнешко.
Ухилих се.
— Виж, това е нов начин да погледнеш на нещата. Аз пък реших, че може би ги харесваш, защото са глупави. — Представа нямах защо подкачам Маикал. Аз всъщност го харесвах донякъде. Почти де.
Помня как преди години се връщах в лагера, след като бях излязъл да разузная ситуацията около градчето Мабертон, на границата с тресавищата Кен. Блатната пътечка вече бе останала зад гърба ми и Герод си пробираше внимателно път през тръстиката и туфите мека трева, когато чух писъците. Отначало реших, че някое селско девойче е проявило глупостта да попадне в ръцете на братята, но скоро се оказа, че две от момчетата са вързали някакво куче и го бодат с нещо остро, за да им пее.
Смъкнах се моментално от Герод, хванах ги за косите — една шепа черна и една червена коса — и дръпнах с все сила. Двамата взеха да крещят, единият дори ми посегна в яда си. За награда му резнах дланта дълбоко и от край до край.
— Не требеше да го праиш т’ва, брат Йорг — рече Гемт, стиснал порязаната си ръка, която кървеше обилно. — Не требеше.
— Тъй ли? — попитах, докато братята се стичаха да видят какво става. — И къде бях аз, брат Гемт, докато ти упражняваше бойните си умения върху това безполезно псе?
Йоб стоеше до Гемт и търкаше примижал главата си на мястото на изтръгнатия кичур коса. Погледнах многозначително към кучето и той коленичи да го развърже.
— Отидѐ да огледаш онуй градче — каза Гемт, почервенял като цвекло.
— Отидох да разузная около Мабертон, да — рекох аз. — С идеята да се стоварим връз мабертонци изневиделица, или както твоят малоумен брат обича да казва — със слонска изненада. И вие какво трябваше да правите междувременно? Да си кротувате.
Гемт се изплю и стисна дясната си ръка с лявата да спре кървенето.
