Лунният светлик огря стаята и ми разкри двамина на прага: единият придържаше другия. Макин се извърна да затвори вратата след себе си. Сим вървеше едва-едва, накуцваше сякаш.
— Неприятности? — Надигнах се. Главата ми още се въртеше от бирата.
„Вай, вай, мисамерикан пай.“
Нямах представа защо съзирам неприятности в появата на двама подпийнали братя, но знаех, че неприятностите са факт.
Макин се обърна и свали качулката на фенера, който държеше.
— Намерих го на улицата — каза той. — Преди час го оставих в кръчмата с петима от местните. Други нямаше.
Сим вдигна очи. Пребили го бяха — сцепени и отекли устни, счупен зъб, едното око кървясало. Ако се съдеше по походката му, поне седмица щеше да пикае кръв. Всъщност походката му говореше и за други поражения.
— Взеха ми лирата, братко. — Показа ми празните си ръце. Не помнех откога Сим не ми беше казвал „братко“. Зачудих се какво друго са му взели освен лирата.
Сритах Райк в главата.
— Ставай! — Кент и Грамло вече се надигаха от пода. — Ставайте — повторих.
— Проблеми? — попита Кент като ехо на собствения ми въпрос. Седеше неподвижно в мрака, лунната светлина превръщаше очите му в черни ями. Кент Червения винаги беше готов за неприятности, макар че рядко проявяваше инициатива в намирането им.
Грамло посегна да хване ръката на Сим. Той се дръпна, но Грамло го стисна решително и го заведе до прозореца.
— Дай фенера, Макин. Ще трябва да турнем няколко шева, кат’ гледам.
— Петима значи? — попитах.
Сим кимна мълчаливо.
— Не мога да оставя това така — казах аз.
Макин се обърна рязко и фенерът пропадна педя надолу, сякаш изведнъж беше натежал в ръката му.
— Йорг…
— Взели са лирата — казах. — Това е обида срещу братството. — Реших да впиша гордостта на братството в графата с жертвата. Сим щеше да се засрами, ако го направехме заради него. Макин сви рамене.
— Сим е порязал поне един. На улицата има кървава следа.
— Въоръжени ли са били? — попитах. Познай врага си.
Макин поклати глава.
— Ножове. Подозирам, че вече са се въоръжили и с брадви. А, да, онзи ниският имаше лък. Рече, че обичал да ловува от време на време.
„Вай, вай.“
Метнах сгънатите си одеяла към Райк и тръгнах към вратата.
— Да се захващаме тогава. Ти също ела, брат Сим, ще ти е интересно да гледаш.
Оставих Райк пръв да излезе на улицата, сетне го последвах, като оглеждах тъмните прозорци и линията на покривите. Макин откри дирята от кървави капки, черни под студената светлина на луната, и тръгнахме по нея — покрай църквата, покрай кладенеца, по уличката между кожарската работилница и конюшнята. Хъркането на Горгот долиташе през затворената врата на конюшнята по-силно и от конското пръхтене. Дирята ни отведе покрай някакъв склад, оттам покрай нисък зид и накрая на пасище между градчето и гората. Събрахме се с гръб към някаква плевня на границата с дърветата. Не беше нужно да обяснявам — щом врагът ти има лък, заставаш с гръб към някоя сграда и внимаваш светлината да не улови силуета ти.
— В гората са — каза Грамло.
— Но не са влезли много навътре. — Макин остави фенера настрани. Светлината му се криеше под плътната качулка.
— Защо? — попита Грамло, като местеше поглед по черната линия на дърветата.
— Лунната светлина не стига там. Гората не е място, където да ходиш слепешката. — Повиших глас, за да ме чуят мъжете в гората: — Защо не излезете? Само ще поговорим.
Стрела се заби в стената на плевнята на метър над главата ми, последва я смях.
— Пратете приятелката си при нас, ако ѝ се иска още от същото.
Грамло направи крачка напред, но не беше толкова глупав да направи още една. Райк обаче направи две и щеше да направи още, ако не го бях спрял. Именно неговият брат, Прайс, беше измъкнал Сим от белпанския бордей преди години. Защо беше избрал да спаси едно дете, а да заколи всички други, заедно с курвите и техния господар, беше повод за догадки между братята, но Райк, изглежда, се гордееше с решението на брат си и държеше на момчето. И ако ви трябва доказателство, ето го — доказателство, че макар Бог да ни излива в различни калъпи, да прави едни здрави, други силни, трети красиви, отвътре ние си се правим сами, изграждаме се от глупави неща, чупливи, крехки неща — тръните, онова куче, надеждата, че Катерин ще види нещо ценно в мен. Дори елементарните и кървави щения на Райк са се родили от загуби, които той едва ли помни съзнателно, а само в сънищата си. Всички ние сме като непълна мозайка, нескопосани колажи от случки и страдание, хартиена броня срещу света. И онова, което ни прави човеци, са редките моменти, когато се сепваме, когато натегнатата пружина опуска и удря на свой ред. Тогава разбираме, че сме по-близо до Бог, отколкото сме си давали сметка. Върнал бях Райк, но трудно удържах себе си.
— Ще трябва да изчакаме до сутринта — каза Макин.
