Затова пък съм постигнал добро равновесие. Какво казваше Йейтс? „В равновесие с живота, а и със смъртта“. Така е и с мен. Постигнал съм съвършеното равновесие, точно на границата между живота и смъртта, между здравия разсъдък и лудостта, между насладата и страданието.
Такова нещо се нарушава на собствен риск.
Така че сега не говорим за някакво мое желание да се променя. Защото аз не виждам нужда от промяна. Мога да живея със себе си много добре, благодаря. Но няма спор, че когато човек върши това, което върша аз, то оставя следа. В крайна сметка, нали и аз завися от мненията на околните. Хората, които не са като мен — тоест около деветдесет и девет процента от населението, бих казал — постоянно си изграждат за мен някакви представи, които почиват по-скоро на техните нужди, отколкото на моите истини. Затова и не искам никой, най-малко пък Карол, да чуе това, което трябва да разкажа за майка си.
Една сутрин наскоро бях излязъл да си купя мляко и минах покрай кварталното начално училище — те бяха там, хлапетата и родителите им, израженията им покриваха целия диапазон от възторг до отчаяние. И това ме накара да започна да си задавам въпроси за собствените си спомени от детството. Те са много разпокъсани — виждам нечия дневна, не помня вече чия, чувствам вкуса на напитка от глухарчета и репей, който винаги свързвам с барабаненето на дъждовните капки по покрива на килера, мириса на кучето на баба ми, чувствам докосването на мокра трева по коленете си, удивително силния вкус на диви ягоди по езика си. Отделни фрагменти, но не особено много завършени случки — той прекара ръка по лицето си и въздъхна.
— Присъствал съм на групови терапии, слушал съм как другите хора говорят надълго и нашироко, с удивителни подробности за разни неща, които са им се случвали, когато са били деца. Не мога да бъда сигурен дали това са истински спомени, дали те не си измислят, дали не си досъчиняват завършена история въз основа на ключови моменти, които са успели да извлекат от блатото на паметта. Но това, което знам, е, че моята памет не функционира по този начин. Не че им завиждам за спомените, които варират от банални до наистина ужасяващи. Никой от тях не говори за детството по предпочитания от писатели, поети и режисьори начин. Това не са разкази, които биха изпълнили някого с носталгия.
Това е единственото, което ме сближава с тези разказвачи на свързани истории. Мисълта за детството ми не ме изпълва с носталгия. Аз не съм от хората, които можеш да срещнеш сред гостите на някоя официална вечеря, които изпадат в лирични отстъпления на тема безкрайните лета от детството, играта на златните слънчеви лъчи по изподраните колене и неподражаемите наслади на разбойническите колиби и къщичките, скрити в клоните на дърветата. В редките случаи, когато ме канят на такива места, аз оставам безмълвен по въпроса за детството си. Вярвай ми, никой не би пожелал да изслуша разказа и за малкото откъслечни неща, които си спомням.
Ето един пример. Аз си играя на килима пред камината в къщата на баба ми. Баба ми събира монети от половин пени по неясни причини, които така и не са се съхранили в съзнанието ми. Има цяла една тенекиена кутия за бисквити, пълна с такива монети — толкова тежка, че едва мога да я повдигна. Разрешено ми е да си играя с монетите и аз обичам да строя от тях крепостни стени. Най-хубавата част от играта е, когато завършиш стените, да си представиш, че си врагът — стените рухват по начин, който ми доставя голямо удоволствие. И така, аз си седя на килима с монетите от половин пени и се занимавам с моите си работи. Баба гледа телевизия, но това е предаване за възрастни, което не привлича вниманието ми.
Вратата се отваря и влиза майка ми, мокра от дъжда, защото е вървяла пеш от автобусната спирка до вкъщи. От нея се носи мирис на дим, на мъгла и застояла миризма на парфюм. Сваля палтото си така, сякаш се бори с него. Отпуска се тежко на креслото, въздъхва и започва да рови в чантата си за цигари. Баба ми стисва устни, става и отива да прави чай. В нейно отсъствие майка ми изобщо не ми обръща внимание, отмята тава назад и издухва дима от цигарата към тавана. Сега, когато си представя изражението й, го определям като капризно и раздразнително. Като дете не познавах думите, с които да го опиша, но и тогава знаех, че е по-добре да не й се пречкам.
Баба ми внесе чая и подаде една чаша на майка ми. Тя отпи, направи гримаса, защото беше прекалено горещ, а после остави чашата на широкия подлакътник на креслото. Вероятно неволно е бутнала чашата с ръкава си, когато отдръпваше ръката си, защото тя се изля в скута й. Майка ми скочи, попарена, и се впусна в смешен танц, разпилявайки моите половин пенита по целия под.
И аз се разсмях.
