Не се смеех на нея. Бог ми е свидетел, дори тогава знаех, че в болката никога няма нищо смешно. Смехът ми беше освобождаване на нервно напрежение и тревога, породен от стъписването ми. Но майка ми, извън себе си от болката и шока, не можеше да разбере това. Хвана ме за косата, изправи ме и ми удари такъв шамар, че престанах да чувам. Виждах как се движат устните й, но не чувах нищичко. Кожата на главата адски ме болеше, лицето ми смъдеше, сякаш бе ожулено с коприва.
Веднага след това баба ми бутна майка ми обратно в креслото. Майка ми пусна косата ми и седна, а баба ми ме стисна за рамото, избута ме в коридора и ме блъсна така силно в килера, че аз отскочих от задната стена. Отключи килера едва на другата сутрин.
Знам, че това не е бил единствен случай. Знам го, защото имам толкова много откъслечни спомени от пребивавания в килера. Това, което липсва в повечето случаи, е споменът за цялата случка. Мнозина професионалисти са ми предлагали да ми помогнат да попълня дупките, като че ли това би било препоръчително. Като че ли за мен би било удоволствие да си осигуря достъп до повече очарователни спомени като този.
Те са по-луди от мен — той въздъхна. — И сега тя се появи отново. Толкова отдавна беше изчезнала от живота ми, че бях готов да повярвам, че съм преживял всичко това — като зле завършила любовна история. Но не съм — той оттласна стола напред и бутна чекмеджето, което се затвори. — Благодаря ти, че ме изслуша. Длъжник съм ти.
Примигвайки, за да пропъди сълзите от очите си, Тони насочи количката към телефона. Сам не разбираше защо, но някаква тежест сякаш се бе вдигнала от душата му и сега се чувстваше необяснимо облекчен. Набра номера на санитаря.
— Здрасти — каза той. — Готов съм.
Майката на сатаната. Така наричаха крайния продукт, който бе необходим на Юсеф. Триацетон трипероксид ТАТР. Предполага се, че съединението е получило това прозвище поради своята нестабилност. Затова и той не помнеше да е бил по-предпазлив през живота си. Предпазливостта създаваше възможност съединението да извърши невероятни неща. Терористите от лондонското метро го бяха пренасяли в раници. Слизали и се качвали с него от влакове. Преминавали пеш от влаковете пак в метрото. Така че, ако той знаеше точно как да постъпва, веществото нямаше да представлява опасност — разбира се, докогато той самият държеше то да не представлява опасност.
Прочете още веднъж инструкциите. Вече ги беше запаметил, но освен това ги беше разпечатал с много едър шрифт. Сега залепи листовете от разпечатката на стената над импровизираната лабораторна маса. Сложи си защитните дрехи и маска, после извади химикалите един по един, и постави трите контейнера на масата. Осемнайсетпроцентов водороден прекис за избелване на дърво, купен от доставчик на химически препарати. Чист ацетон от фирма, специализирана в производството на бои. Сярна киселина за акумулатори от магазин за аксесоари за мотоциклети. Подреди каничка, мерителна тръбичка, термометър, пръчица за разбъркване и капкомер — всичко от стъкло, а до тях — здраво затварящ се буркан с гумено уплътнение на капака. Чувстваше се много странно. Това, което вършеше, беше работа за възрастен човек — за първи път в живота си предприемаше толкова сериозно нещо, а се чувстваше така, сякаш се беше върнал в училищната лаборатория по химия. Лудият учен по къси панталонки.
Той се отдалечи от масата и свали ръкавиците и антифоните от ушите си. Имаше нужда от нещо, което да му помогне да успокои нервите си. Извади от раницата си iPod-а, пъхна миниатюрните слушалчици в ушите си и пусна произволен подбор от любимите си чилаут парчета. Бавните ритми на Талвин Сингх постепенно изпълниха главата му. Имран вероятно би се присмял на подбора му, но на него му беше все едно. Юсеф постави отново антифоните на ушите си, нахлузи ръкавиците и се зае с работата си.
Първо напълни умивалника с лед и изля отгоре малко студена вода, за да бъде охлаждането по-ефективно. После сложи празната каничка сред ледените кубчета и си пое дълбоко дъх. Отсега нататък връщане назад нямаше. От този момент той се превръщаше в терорист. Колкото и възвишени да бяха мотивите му, той прекосяваше една граница и тази му постъпка си оставаше непростима. Какъв късмет имаше, че му беше все едно какво ще каже светът за него. Важното беше, че там, където трябваше, той щеше завинаги да си остане герой, мъж, извършил това, което е трябвало да бъде извършено, и в известен смисъл това също означаваше да заемеш публична позиция.
Отмери необходимото количество водороден прекис и го изля в каничката. Преглътна с усилие и направи същото с ацетона. Постави много внимателно термометъра в каничката и изчака температурата да спадне до нужното ниво. Стоеше и тананикаше тихичко „Migration“ на Нитин Сонхей. Би правил каквото и да било, стига то да го отклоняваше от мисълта за последиците от този процес.
