— Както искаш. Само че аз не мога да продължа със собствената си работа, докато някой не ми подаде нова информация. И нека си го кажем откровено…
„Има хубава усмивка, каза си Стейси. Много очарователна — за тези, които са склонни да бъдат очаровани.“
— Да си кажем какво? — не можа да се въздържи тя.
— Ами честно казано, способностите ти отиват на вятъра за такива глупости. Както вече казах, всяко тъпо ченге може да свърши това. Другите неща, тези, пред които идиоти като мен стоят и зяпат безпомощно — за тях си ни необходима ти. Редно би било да прехвърляш тези постни задачи на такива като мен.
— Искаш да кажеш, на тези, които обичат похвалите, но не и работата, така ли? — отвърна Стейси, но се усмихна, за да смекчи остротата на думите си.
Сам като че ли се засегна. Не й се вярваше, че може да е толкова безочлив. Всеизвестно беше, че се стреми към слава. Той притисна ръка към гърдите си, като че ли сърцето му беше разбито.
— Не мога да повярвам, че ти произнесе тези думи.
— Сам, какъв смисъл има да се преструваме? Не съм вчерашна. Спомням си отлично преследването на Паяка, когато на последната отсечка ти се опита да изместиш шефката. Човек трябва да е напълно заслепен от амбиция, за да постъпи толкова налудничаво.
На лицето му се изписа смущение.
— Това беше навремето. Вярвай ми, Стейс, научих си урока при онази издънка. Хайде, разреши ми да ти помогна. Отегчавам се.
— Ще се отегчиш много повече, ако ти предам събраните писания на Роби Бишоп. Това поне вече знам със сигурност.
Вратата се отвори, двамата вдигнаха глави и видяха Крис Дивайн, облечена като за разходка извън града, в дълго яке от промазана материя, кадифени панталони и зелени гумени ботуши. Забелязала израженията им, тя направи гримаса.
— Добре де, знам. Успах се, някой трябваше да разходи кучето, Шинийд е в Единбург по работа, какво да правя?
Тя изрита гумените ботуши и нахлузи обувките, които измъкна от плик с логото на супермаркетите ТЕСКО. Под жакета носеше съвсем приличен кашмирен пуловер.
— Същинско преображение — отбеляза Сам.
— Даа, справям се като за дърта кобила — отбеляза Крис. — С какво сте се заели вие двамата?
Тя се упъти към електрическата кана и кафеварката, която лично бе добавила към офисното обзавеждане.
— Предлагам на Стейси да й помогна, а тя не иска — отвърна Сам.
Стейси изду устни. Каза го така, като че ли тя беше тази, която създава проблеми.
— Нищо чудно — каза Крис. — Ти и компютри? От това, което ми е известно…
— Той разбира доста повече, отколкото е склонен да покаже — намеси се Стейси, учудвайки и себе си със своята откровеност. В погледа, който Сам й отправи, нямаше топлота, а само студена бдителност. Тя забеляза как Крис се опитва да оцени положението. Доколкото я познаваше, Крис щеше да се опита да използва напрежението между нея и Сам в полза на работата така, че то да работи в полза на целия екип. Стейси очакваше с тревога развитието на събитията.
— Какво точно искаш да правиш, Сам? — попита Крис, оглеждайки и двамата.
— Мислех си, че ще освободя Стейси да върши нещо по-сложно, ако се заема с изчитането на пощата — каза Сам с невинно ококорени очи.
Крис погледна към Стейси.
— Това може ли да бъде проблем?
„Може, защото ако открие нещо, той ще се постарае да представи нещата така, че да излезе, че аз съм го пропуснала, а той да бъде похвален. Защото му нямам вяра. Защото ми се струва, че може да започна да го харесвам прекалено много и не искам той да нахлуе в личното ми пространство“.
— Въпрос на секретност, сержант Дивайн. Не е хубаво тези документи да циркулират из системата. При случай като този, ако някаква информация се озове не там, където трябва, докато се усетим, ще излезе и в таблоидите.
— Разбирам съображенията ти, но Сам е един от нас, Стейси. Той съзнава колко важно е да се съхранява поверителността на информацията. Не разбирам какъв е проблемът. Ако Сам няма върху какво друго да работи, може спокойно да се заеме с по-незначителните ти задължения.
— Няма проблем, сержант — Стейси отново се обърна към мониторите си, защото не искаше Крис да забележи колко е вбесена. — Ще разпечатам всички файлове, за които става дума — каза тя в последен опит да предотврати възможността Сам да има пряк достъп до материалите.
— Няма нужда — отвърна Сам. — Просто ги свали на диск, или ми ги прати на пощата. Нямам проблеми с четенето на екран.
Стейси можеше да прецени кога се налага да капитулира. Ама наистина, каква полза да имат в екипа лесбийки, ако те са на страната на мъжете?
— Добре — измърмори тя.
Един час по-късно, когато Карол пристигна, Стейси вече не се интересуваше кой ще чете пощата на Роби Бишоп, тъй като си имаше много по-сериозни грижи.
Карол се взираше невярващо в екрана. Във временната пощенска кутия, създадена от Стейси за отговорите на хората, регистрирани в „Най-хубавите дни от нашия живот“, имаше вече над двеста отговора. Тя загледа слисано Стейси.
— Вероятно това доказва правотата на твърдението ти, че трябва да привлечем виртуалното общество на наша страна — каза тя сухо. — И какви бяха точно въпросите, които им изпрати?
