Стейси доби отегчен вид.
— Обичайното — кога са учили, дали са познавали Роби, всичко, което могат да си спомнят за свои лични контакти с Роби, когато са били ученици, или по-късно. Да изпратят скорошни свои снимки, както и снимки на други техни съученици. Дали си спомнят какво са правили в четвъртък вечерта и има ли някой, който може да потвърди думите им. А също и дали имат някакви идеи по въпроса кой би могъл да иска смъртта на Роби и защо — тя се усмихна. — Вероятно немалко хора ще ни насочат към онези с дебелите портфейли, които притежават „Челси“ и „Ман Юнайтед“.
Карол беше съгласна с разсъжденията на Стейси.
— Добре. Крис и Пола, искам да си разпределите тази работа. Да отделите всички, които ви се виждат перспективни. Разпечатайте снимките им — и още тази вечер отидете отново в „Аматис“ с тях. Да видим дали някой от клиентите или персонала няма да разпознае някои от лицата.
Крис се приведе към монитора, за да го види по-добре.
— Работата е много — докато си говорехме, са пристигнали още четири мейла. Може да ни потрябват още хора.
— Разбирам. Вижте как ще се справите тази сутрин, и ако решите, че работата върви бавно, ще осигурим помощ — Карол се озърна. — Сам, върху какво работиш сега? — попита тя.
— Писмата на Роби — отвърна той, без да вдига глава.
— Добре. Ако се наложи, остави тази работа за по-късно и помогни на Крис и Пола.
Карол започна да прехвърля на ум какво още трябваше да се направи. Кевин се беше заел с точното документиране на мястото за поклонение пред стадиона „Виктория Парк“ и с оценката на получената информация; вероятно в даден момент щеше да се свърже с нея, за да представи за сверяване евентуалните улики. Всички работеха усилено, но въпросът беше имаха ли някакъв смисъл усилията им? Дали вървяха в правилната посока? И как биха могли да разберат дали е така?
В такива моменти прозренията на Тони й липсваха, колкото и абсурдни да й се струваха понякога. Самата тя не се притесняваше от нестандартните си хрумвания, но беше за предпочитане да рискува със съзнанието, че докато пристъпва по въжето, има някой, който й подвиква окуражаващо изпод защитната мрежа долу на арената.
Поне можеше да разчита на хората от този екип, че ще се ровят дълбоко под повърхността. Ако имаше нещо за откриване, те щяха да го открият. Трудното беше после — да разберат какво точно означава откритото и накъде да тръгнат от там нататък. Но засега не й оставаше нищо друго, освен да чака.
Винаги е за предпочитане да се учиш от грешките на другите, вместо да понесеш страданието, причинено от твоите собствени, мислеше си Юсеф. Като терористите от лондонското метро. Бяха се срещнали и потеглили заедно, цялата група, с влак към Лондон. Когато хората от службите по сигурността започнали да проверяват записите от камерите за наблюдение, те веднага се набили на очи. Било е лесно да ги забележат, да ги проследят, а следователно и да ги обвинят. Било е лесно да бъдат открити домовете им, цялата мрежа от приятелства и връзки, която е поддържала начинанието им.
Всичко това би могло да бъде пресечено от самото начало, ако бяха тръгнали поотделно към целта. А, после, след като изпълнеха това, за което бяха тръгнали, би било най-добре да отклонят службите за сигурност от следите си — но ако не успееха, биха могли поне да се постараят да ги забавят, вместо да им улесняват работата. Най-разумно би било да избягват какъвто и да било контакт помежду си през периода до самото взривяване. Като се вземе предвид, че британците бяха обект на най-интензивното видеонаблюдение в света, и че повечето записи от контролните видеокамери се съхраняваха в продължение на не повече от две седмици, той и останалите се бяха споразумели да не се срещат през това време, освен ако не възникне нещо непредвидено. Контактите щяха да бъдат сведени до минимум, а ако се наложеше, щяха да ползват текстови съобщения в предварително уговорени кодове. Условното наименование на целта беше „къщата“, взривното устройство беше „вечеря“, и така нататък. Всеки знаеше каква е задачата му, и беше готов да я изпълни.
И така, сега Юсеф седеше в кафенето на покрива на градската художествена галерия в Брадфийлд, на третата маса отляво, не се открояваше с нищо сред посетителите в тази късна утрин, обърнал гръб на тезгяха и бара, където беше поставено всичко необходимо за самообслужване. Пред него имаше чаша с кока-кола и парче от убийствено калоричния лимонов кейк, специалитет на заведението. Беше успял да погълне само две хапки; сладкишът засядаше на гърлото му като лепкава буца пясък. Имаше затруднения с яденето не само у дома. Беше разпилял на масата пред себе си днешния брой на „Гардиън“ — с изключение на спортния раздел. Преструваше се, че чете приложението „G2“, но беше поставил лявата си ръка така, че да може да следи непрекъснато часовника си. Десният му крак потръпваше нервно от нетърпение.
Когато минутната стрелка допълзя до десет минути след кръглия час, той почувства как лицето му пламва, а вратът и раменете му овлажняха от пот. Стомахът му се сви в тревожно очакване.
