Продължиха да сипят ругатни и предизвикателства към римляните, докато разстоянието между двете страни не се стопи на петдесетина крачки. После виковете затихнаха. Във въздуха се усети привкус на страх. Ханон стисна зъби. Не му харесваше и изнервящото мълчание, с което настъпваха легионерите.
— Пригответе копията! — изрева той. — Хвърляйте само след моя команда. За да сте по-точни, една мяра вино за всеки, който улучи противник.
Либийците, на които им бяха останали метателни копия, завикаха възбудено: подиграваха се на другарите си, които нямаха.
Ханон гледаше настъпващите легионери. Трийсет крачки беше максималното разстояние, на което можеше да очаква, че ще хвърли точно копието си. Още по-добре щеше да е да хвърлят от по-близо, но за това трябваха здрави нерви, а и имаше вероятност врагът да запрати пръв копията си и евентуално да предизвика хаос. „Още не — каза си той. — Още не“.
Римляните продължаваха да настъпват. Устата на Ханон отново беше пресъхнала, мътните да я вземат, а сърцето му биеше като чук, въртян от побъркан ковач. Двайсет удара. Най-сетне приближиха достатъчно. Ханон не каза нищо, когато едно копие полетя във въздуха. То падна и се заби малко пред първата редица на римляните. Легионерите се изсмяха презрително. Ханон се наведе напред и изгледа кръвнишки войниците от лявата си страна, откъдето бе полетяло копието.
— Казах, чакай заповедта ми! Всяко проклето копие е от значение!
Още десет крачки и римските офицери заповядаха на хората си да хвърлят копия. Ханон изрева да вдигнат щитове; чу Сафон да прави същото. Копията полетяха надолу като порой от дърво и метал.
— Бързо! Хвърляй!
Либийските копия полетяха; описаха дъга и се понесоха надолу, падайки върху щитове — и върху неколцина легионери без късмет. Ханон видя, че залпът почти не е засегнал римската формация, но поне хората му останаха съсредоточени върху непосредствената си задача.
— Сгъсти редиците! — извика той. — Вино! Вино! Вино!
Войниците му подеха с жар скандирането.
По-нататък всичко беше като в неясен сън. Ханон мушкаше с меча и отбиваше с щита, зъбеше се и крещеше. Дори се изплю в лицето на един легионер в опит да го ядоса и да го накара да направи грешка. Номерът мина. Когато вбесеният римлянин вдигна ръка да го посече, Ханон успя да го прониже в подмишницата и го уби с един удар. Кръвта от раната плисна в лицето му, но Ханон нямаше време да я бърше. Мястото на падналия вече беше заето от друг легионер. Сблъсъкът продължи, докато римлянинът не изгуби равновесие заради нещо на земята — тялото на другаря му? — и Ханон му нанесе свирепа рана във врата. Смътно си даваше сметка, че двамата войници до него удържат позициите си, но нямаше представа какво става по-нататък. А и всъщност не му пукаше. Беше започнал да налага образа на Пера върху всеки, който му се изпречваше. Искаше му се да избие всичките до последния. След като повали третия си противник, успя да укроти яростта си и нареди на либиеца зад него да заеме мястото му. Отстъпи назад до място, от което да вижда как се развива битката.
Редиците се бяха огънали на две места, но за негово огромно изумление държаха. Както и редиците на Сафон. Ханон погледна към реката. Закъсалите каруци бяха изтеглени. Други десет вече бяха преминали на отсрещния бряг. Оставаха двайсетина, половината от които със зърно. Останалите бяха натоварени с вино или зехтин. „Давайте!“ — мислено ги подкани Ханон.
От дясната му страна настана внезапна суматоха; той се обърна, изруга и нареди на резерва да атакува. Водени от офицер с гребен от конски косъм на шлема, неколцина триарии бяха пробили редиците близо до реката. Ханон поведе резерва — даваше си сметка, че ако не бъдат спрени моментално, триариите ще разширят пробива и битката ще бъде изгубена. Изпита гордост от хората си заради краткия свиреп сблъсък, който последва. Никой не помоли за милост и не получи милост. Либийците се биеха като демони и съсякоха всички римляни, като изгубиха само един човек. Покрити с още повече кръв, плувнали в пот и запъхтени, те се спогледаха невярващо, когато всичко приключи. Ханон беше първият, който започна да се смее. Долавяше маниакалната нотка в гласа си, но изобщо не го беше грижа. Миг по-късно хората му също се разсмяха гръмогласно, сякаш бяха видели най-смешния номер, изигран на някого.
