Когато се свести, римските конници продължаваха да препускат покрай него, така че не можеше да е останал дълго в безсъзнание. На стотина крачки по-нататък редицата легионери напредваше горе-долу в неговата посока. Откъм речния бряг се носеха викове и звън на оръжия. Пред очите му се въртяха звезди и имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Горната част на шлема му беше огъната, но той още си беше на мястото и вероятно бе спасил живота му. Ханон с мъка разкопча ремъка и го свали. Хладният ветрец разроши мократа му от пот коса. От движението остра болка сякаш прониза самия му мозък и Ханон преглътна напиращата ругатня. Трябваше да махне шлема. Всеки легионер, който го видеше, щеше да го разпознае като картагенски. Без него с този нагръдник сигурно можеше да мине и за римски офицер. Първо обаче трябваше да се прави на мъртъв. Вражеските конници бяха отминали; оставаше му само да избегне вниманието на пехотата. С няколко напъна успя да придърпа трупа на един конник върху себе си. Беше истинско облекчение да затвори очи. Искаше му се да заспи и болката в главата да изчезне, но нямаше шанс това да стане. Още усещаше в устата си острия привкус на страх. Достатъчно беше и един римлянин да спре и да го погледне, за да се прости с живота си. „Спокойно. Дишай бавно и дълбоко“.
Сигурно най-добрият ход беше да остане да лежи тук до мръкване, но подобно нещо му се виждаше като постъпка на страхливец. Искаше да прекоси реката и да бъде с хората си, когато те се върнат в лагера и получат похвалите на Ханибал. Напрегна слуха си и не помръдна нито мускул, докато легионерите минаваха на известно разстояние вдясно от него. Когато тропотът на краката им се отдалечи, той изчака още малко, след което избута трупа настрани. Повдигна едва-едва глава и се огледа. С облекчение откри, че е останал зад римляните. Нямаше нови врагове, които да излизат от гората или да приближават по пътя.
Изправи се с мъка, извади меча си и взе един скутум. На няколко крачки от себе си видя тялото на брадатия либиец; до него лежеше конникът, когото беше ранил в крака. И двамата бяха покрити с рани. Изпита тъга и гордост заради двамата. Помоли боговете да ги приемат радушно в отвъдния свят, защото си го бяха заслужили. Изпъчи гърди и тръгна колкото се може по-уверено след вражеските войници. Гневът пламна в гърдите му. Пред легионерите конниците препускаха напред-назад и от време на време нанасяха съсичащи удари с мечовете си. Очевидно някои от либийците му не бяха успели да влязат във водата. Пехотата наближаваше, твърдо решена да ги довърши. На Ханон му се искаше да се втурне напред и да се включи в битката, но разбираше, че това само ще доведе до безсмислена смърт. Целта му беше да оцелее. И затова се погрижи крачката му да си остане равномерна.
Сърцето се качи в гърлото му, когато стигна до римските войници, но ако спреше, щеше да привлече вниманието им. Затова продължи напред, право през тях. Битката като че ли отслабваше или дори беше приключила и те бяха развалили строя. Малки групи тичаха насам-натам, избиваха ранените либийци или грабеха мъртвите. Други по заповед на офицерите си обръщаха изоставените каруци. Неколцина дори бяха захвърлили щитовете си и утоляваха жаждата си от мехове с вино. Всеки беше погълнат от работата си. Като промърмори молитва — този път за себе си — Ханон сниши глава и тръгна през бъркотията. Не му отне много време да стигне до речния бряг. Земята беше покрита с телата на мъртви и ранени. Както можеше да се очаква, повечето бяха либийци. Ханон ги оглеждаше, докато минаваше покрай тях; сърцето му заплака, когато разпозна много от собствената си фаланга. Изпита огромно облекчение, че не вижда нито един, който не е смъртно ранен. Не знаеше дали би могъл да изостави човек в подобно положение.
От другата страна на реката каруците се отдалечаваха, охранявани от част от прехвърлилите се либийци. Ариергардът остана на мястото си, далеч от обсега на копията — около стотина войници и всички нумидийци. Ханон видя кой е начело на либийците — Мут. Поне заместникът му беше успял да се спаси. Погледна към брода. Римляните не се опитваха да прекосят, но при него се бяха събрали твърде много, за да може да нагази във водата. Оставаше му само едно — да преплува. Това означаваше, че трябва да свали нагръдника. В сегашното си състояние не се чувстваше достатъчно силен, за да се осмели да преплува реката с тази допълнителна тежест. Без бронята обаче щеше да остане уязвим за врага. Римляните щяха да му се нахвърлят като глутница подивели кучета. Ханон преглътна и реши да продължи преспокойно, сякаш действията му са нещо напълно нормално.
С разтуптяно сърце тръгна към едно място, където имаше по-малко легионери, като по пътя свали ремъка на меча. Пипнешком намери страничните катарами на нагръдника и ги разкопча. Посегна към по-горните. Усилието — и болката от движението — му дойде в повече. Ханон спря и изчака силите му малко да се възвърнат.
— Хей! Какво правиш, мътните да го вземат?
