Либийците нямаха нужда от допълнително подканване. Обърнаха се с ругатни, като изблъскаха с лакти от пътя си по-бавните. И побягнаха. Мнозина не се подчиниха на заповедта на Ханон и захвърлиха щитовете и мечовете си. Той ги наруга, но не му беше трудно да разбере паниката им. Малцина войници на света можеха да се изправят срещу вълна препускащи конници. Фактът, че повечето коне нямаше да се стоварят върху войниците, нямаше значение. Заплахата да бъдеш стъпкан беше достатъчна. Той обаче не побягна.
— Дай ми пилума! — викна на един брадат либиец, един от най-старите му ветерани. Засрамен, мъжът спря.
— Какво смяташ да правиш, командире?
— Да остана тук. Да защитавам хората си.
— Това значи смърт, командире.
— Може би. — Ханон дръпна копието, но за негова изненада либиецът не го пусна.
— Аз също оставам, командире.
Ханон ясно виждаше страха в очите му, но въпреки това войникът беше изпълнен с решимост.
— Добре. Събери още хора, ако можеш. Само хора с копия. Когато римляните приближат, втурнете се срещу тях и крещете като луди. Повалете конниците, а ако не можете, пронижете конете. Правете го бързо и продължавайте със следващия. Убийте колкото се може повече.
— Слушам, командире.
Ханон му кимна отсечено и мъжът изчезна. Ханон погледна към римляните и изруга. Бяха на по-малко от петдесет крачки и препускаха в галоп. Ханон се опита да потисне страха си и мисълта колко ли от хората му може да се измъкнат, ако успееха да пробият вражеската линия. Мисълта беше безумна, но нещо не му позволяваше да побегне. Ако останеше, Ханибал нямаше как да не признае храбростта му. Прибра окървавения меч в ножницата, грабна едно захвърлено копие и погледна един либиец, който не беше побягнал, защото беше ранен в крака.
— Да, командире!
Малко преди римляните да ги връхлетят Ханон видя Мут наблизо. Около него се бяха събрали неколцина войници с пилуми. Не се изненада, а изпита само дълбока привързаност към вечно киселия си заместник. Последен поглед през рамо — и облекчение. Може би половината от хората му вече бяха във водата. Войниците на Сафон, които се намираха по-близо до реката, със сигурност бяха още по-добре. Като цяло жертвите им нямаше да са катастрофални. Откъдето и да се погледнеше, патрулът беше успешен — дори самият той да загинеше. Ханон вдигна метателното копие като пика, готов да даде прескъпо живота си.
Римляните вече бяха съвсем близо. Виждаше ясно лицата им, чуваше ликуващите им бойни викове. Определено бяха граждани, а не соции. Конете им бяха добри, яки дребни животни, които изглеждаха добре обучени. Повечето ездачи носеха беотийски шлемове и ризници; мнозина бяха въоръжени с гладиуси наред с копията за промушване. Всички носеха малки кръгли щитове. Яздеха плътно един до друг, между конете имаше само по няколко крачки. Беше като да се изправиш срещу бързо движеща се стена от метал и мускули. Мехурът на Ханон едва не се изпразни, но той пропъди напъна и вдигна щита си.
— Няма да им хареса контраатака на пехотинци — извика на ранения либиец. — Напред!
Струваше му се истинска лудост да не побегне, но въпреки това тръгна напред. С периферното си зрение видя как либиецът куца до него. По-нататък Мут и другарите му също напредваха. От гърдите на Ханон се изтръгна дрезгав, безумен вик. Роден от страх, отчаяние, остатъците от куража и от мъничко показна храброст. Затича се напред, насочил копието към ездача, който изглеждаше най-вероятно да го атакува — дългокрак мъж горе-долу на неговите години.
— ВИНО! ВИНО! ВИНО! — закрещя Ханон.
Римлянинът като че ли се изненада, когато го видя да тича напред, но бързо се овладя. Свали копието си и го насочи към главата на Ханон. Конят му обаче изцвили и забави ход, стреснат от приближаването на крещящ човек с голям щит. Ханон приближи, като продължаваше да крещи и да се моли другите вражески коне да не го съборят или ездачите им да не го наръгат в гръб. „ВИНО! ВИНО! ВИНО!“ Едва чуваше собствения си глас сред грохота на копитата.
Римското копие се понесе към лицето му. Ханон го посрещна с щита си, като в същото време надничаше отстрани. Бързо мушкане и върхът на копието се заби в бедрото на конника. Разнесе се пронизителен писък; копието падна от ръката на римлянина, докато той летеше към земята. Ханон не му се нахвърли; вместо това се извъртя и заби копието в гърдите на друг минаващ кон. Това беше глупав ход. Макар че животното залитна и хвърли ездача си, копието беше изтръгнато от ръката му. Ханон зърна за миг как дръжката му се пречупи, когато конят се претърколи, след което оръжието му изчезна.
Погледна земята между краката на минаващите ездачи и коне, трескаво търсейки друго оръжие. Чу свистене, приклекна инстинктивно и копието, което щеше да го прониже между лопатките, остърга върха на шлема му. Докато се опитваше да се обърне, огромна тежест го блъсна отстрани и той залитна. Видя небе, кон, озъбено лице, след което падна на земята. Копито издрънча в шлема му.
Всичко потъна в мрак.
