Почти веднага последва нов пробив. От този момент нататък Ханон остана с резерва. Втората атака и онази след нея бяха отблъснати, преди силите му да започнат да се изчерпват. Усещаше щита си като дървения, с който тренираха, а мечът му сякаш беше от олово. Погледна хората си и видя, че и на техните лица започва да се изписва умора. Римската атака не показваше никакви признаци на отслабване. Ревът на тръбите дори подсказваше, че може би пристигат подкрепления. Пръстите на отчаянието плъзнаха по врата на Ханон; в гърлото му се надигна горчилка. Той погледна към фалангата на Сафон. Тя също беше притисната сериозно. Дори бяха отстъпили малко: редиците се намираха по-близо до останалите каруци — общо седем — отколкото неговите.
Докато се чудеше какво да прави, решението беше взето от ръцете му.
— Конница, командире! — изрева Мут. — Идва конница!
Ханон погледна и сърцето му се сви при вида на конниците, приближаващи в тръс от мястото, където пътят излизаше от гората. Добре строени, въоръжени с копия. Нямаше начин да бъдат спрени.
— Гадост.
— Голяма, че и миризлива, командире — отбеляза Мут с обичайния си печален тон. — Какво ще правим?
— Започваме да отстъпваме — отвърна Ханон. Най-добре щеше да е да се посъветва със Сафон, но докато стигнеше до него, вражеските конници вече щяха да са ги връхлетели. — Искам по-голяма дълбочина на строя. Пет редици е добре. Да съберат всички налични пилуми. Хората от първата редица да ги използват, за да държат конниците на разстояние. Фалангата да отстъпва под ъгъл, така че последните няколко каруци да могат да стигнат до брода. Сафон ще види какво предприемаме, ако вече не е започнал да прави същото.
— Слушам, командире. — Мут излезе от строя и тръгна надясно, като крещеше заповеди. Ханон пък тръгна наляво. Непрекъснато поглеждаше през рамо към врага. Изпълни го надежда. Легионерите бяха отстъпили и очевидно очакваха конницата, преди да атакуват отново. Ако се възползваха от тази възможност, можеше и да успеят.
— Бързо, строй се в пет редици. Съберете всички копия, които намерите — викна той. — Предайте ги на хората отпред. После искам да тръгнете заднешком към каруците. Не изпускайте врага от поглед. Бъдете готови за конниците им.
Войниците му се движеха бързо, но въпреки това стомахът на Ханон се сви на топка. Може би един на трима имаше метателно копие, а това не беше достатъчно да спрат конна атака. За да удържат, пехотинците се нуждаеха от много копия, които да стърчат напред като бодли на таралеж. Без тази защита щяха да бъдат пометени. Мисълта беше ужасна. Ако не стигнеха до реката, много от хората му щяха да загинат. „Баал Хамон, бди над нас“, замоли се Ханон.
Продължиха да отстъпват към брода; Ханон командваше отляво, а Мут отдясно. Ханон благодари на боговете, когато видя, че фалангата на Сафон също отстъпва. Завъртя глава и погледна войника зад себе си.
— Какво е положението с каруците? Предай нататък.
Въпросът бързо стигна до задната редица и отговорът не закъсня.
— Пет каруци са останали на този бряг, първата е на път да влезе във водата.
„Зърното е преминало“, със задоволство си помисли Ханон. Част от него обаче не искаше да се отказва, докато цялата плячка не се озове на другия бряг. Имаше ли време? Погледът му отново се насочи напред и той изруга. Хората около него замърмориха ужасено и редиците им трепнаха. Вражеската конница беше разбрала плана им и настъпваше, макар и бавно. След няколко крачки премина в тръс.
— Назад! — изрева Ханон. — Отстъпвай. По-близо до каруците! — При тях щяха да имат някакъв шанс да задържат римските конници. Свирепо желание за успех напук на всичко изпълни сърцето му.
В следващия момент погледна наляво и се смая, когато видя, че другата фаланга се разпада. Войниците на Сафон обръщаха гръб на врага и бягаха. Намираха се на около трийсет крачки от брега, така че имаха всички шансове да стигнат до него преди римската конница. Ханон се втрещи. Защо не беше уведомен? Почувства се като изоставен с войниците си — още повече че биха могли да удържат римската атака. Вбесен, той се опита да зърне брат си сред хаоса, но не успя. Насочи вниманието си към собствения си отряд, който се намираше по-далече от реката. Въпреки желанието да спаси каруците трябваше да повтори онова, което беше направил Сафон — в противен случай рискуваше не само да бъде атакуван по незащитения фланг, но и да бъде напълно разбит.
Отвори уста да даде командата — и изведнъж го изпълни ужас. Римската конница беше преминала в галоп. Земята се тресеше от грохота на копитата. Ако заповядаше на войниците си да отстъпят, десетки от тях щяха да бъдат посечени. Но какъв друг избор имаха? „Майната ти, Сафон — яростно си помисли той. — Защо не изчака?“ Ако се бяха прегрупирали при каруците, повече хора щяха да имат възможност да прекосят реката. А сега беше оставен без избор.
— Отстъпвай! — извика той. — Отстъпвай! Към реката!
