След два часа Ханон почти беше забравил, че е войник в чужда страна. Земите пустееха, жителите отдавна бяха избягали в районите, където бяха в безопасност от картагенците. Най-близките римски сили се намираха на север и запад. Без тревогите за вражески войници другарският дух на лова бързо надделя. Яздеха в спокойно темпо през откритите поля — голяма група мъже, които се смееха и се шегуваха помежду си. Зад тях подтичваха петнайсетина гали, въоръжени с копия. Пред някои от воините големи рошави кучета опъваха каишките си. Най-отзад вървяха неколцина слуги с мулета, натоварени с малки палатки и провизии — застраховка, ако им се наложеше да пренощуват на открито.
Конниците си подаваха мехове с вино, обзалагаха се кой какво ще удари, разказваха си небивалици. Магон яздеше в центъра — строен мускулест мъж, от когото струеше енергия. Както можеше да се очаква, повечето офицери искаха да споделят компанията на брата на Ханибал. Всички се бяха скупчили около него, но Сафон беше онзи, който яздеше от дясната му страна. В момента от лявата беше Кутин. Ханон беше разменил поздрави с Магон, но нямаше желание да му се умилква и да го слуша внимателно, без да пропуска нито една негова дума. Не искаше да си го признае, но също така внимаваше да не изтърси нещо, което не трябва. Беше загазвал достатъчно пъти пред Ханибал и не искаше да рискува същото с Магон. Затова яздеше с Бостар и Замар малко след основната група.
— Също като у дома, нали, братко? — радостно отбеляза той. — Когато излизахме на лов в околностите на Картаген.
— Така е — разсмя се Бостар.
Ханон се обърна към Замар, чийто единствен отговор на хладното време беше наметалото върху туника с открит врат и без ръкави.
— Не ти ли е студено?
Нумидиецът сви рамене.
— Времето е същото като през зимата в планините у дома. Скоро ще се стопли. Това не означава, че не бих предпочел африканското слънце. Но това е по-добре, отколкото да си сплескам задника от седене в лагера. Така поне ще си прочистя главата, а ако боговете са рекли, довечера ще си напълним коремите с печено свинско.
От тази мисъл устата на Ханон се напълни със слюнка.
Когато стигнаха подножието на огромния планински полуостров, който се издаваше в Адриатическо море, пратиха галите и кучетата да търсят дивеч и часове наред се катереха — често пеша, водейки конете си — нагоре по склоновете, Ханон вече беше прегладнял. Духът му обаче си оставаше приповдигнат. Приказките с Бостар и Замар нямаха край, а перспективата за прясното месо вече беше съвсем реална. Малко след като тръгнаха нагоре по склона кучетата попаднаха на глиган. Магон слезе от коня си и го прониза в гърдите с копието си. Двама гали останаха при глигана да го изкормят и да започнат да приготвят месото. Когато ловците се върнеха, угощението щеше да ги очаква.
Продължиха нагоре. Бяха се разпръснали в дълга редица между дърветата — Магон в средата, Сафон до него и останалите от двете им страни. Ханон и Бостар яздеха най-отляво на Магон; Замар беше наблизо от дясната им страна. Известно време братята мушкаха с копията си из храсталаците, слушаха галите и кучетата пред тях и разговаряха. Боговете сякаш отвръщаха на молитвите на Ханон. Беше си мислил, че след като армията се разположи на лагер в началото на зимата, ще има предостатъчно възможности да потърси Бостар за подобни разговори. Реалността обаче се оказа различна. И това беше още една причина да се наслаждава на тази възможност. Веднъж вече беше питал Бостар за Сафон, но не беше получил кой знае какъв отговор. Може би сега моментът бе по-подходящ.
— Значи сега Сафон е добър приятел с Магон, а?
— Така изглежда — отвърна Бостар, като се опита неуспешно да скрие раздразнението си.
Брат му явно се ядоса и Ханон прецени, че отношенията между Бостар и Сафон не са цветущи. Не беше сигурен за причината, но не се изненадваше. Враждата им беше очевидна.
— Много време ли прекарва с него?
— Поне се опитва. Магон е зает човек, но Сафон е настоятелен — каза Бостар и добави: — Това му го признавам.
— Винаги иска да е най-добрият, нали? А все му се получава точно обратното.
— Досега — рече Бостар. — Магон беше впечатлен и от двама ни при Требия и Сафон започна да му се умилква. И оттогава не е спрял.
— Ти защо не направи същото?
Бостар изсумтя презрително.
— Знаеш, че не си падам по такива неща.
Някъде отдясно се чу лай и възбудени викове. Двамата се спогледаха.
— Това звучи обещаващо — рече Ханон и се ухили.
— Да, но трябва да вървим с редицата, иначе някое животно може да се измъкне.
Ханон кимна: това си беше така.
— Ще видим ли изобщо някакъв дивеч?
— Уповавай се на боговете, малкият — каза Бостар и се наведе под един нисък клон.
— Отдавна не съм малък — възрази Ханон, но в гласа му нямаше и следа от раздразнението, което би показал, ако го беше казал Сафон. Някак си привързаността на Бостар винаги достигаше до него, докато с най-големия си брат винаги имаше чувството, че той иска да доминира. „Защо и Сафон не може да е като Бостар?“ — с тъга си помисли Ханон.
