Паниката стегна гърлото му. С огромно усилие успя да разкопчае последната катарама. Нагръдникът падна в краката му. Зад него се разнесоха гневни викове; чу се тропот на тичащи крака. Той не посмя да погледне през рамо. Пое дълбоко дъх и скочи с краката напред. Водата се оказа ужасно студена. Той изскочи на повърхността сред фонтан от пръски, пое въздух и заплува към отсрещния бряг. Междувременно гневните викове зад него се бяха събрали в истински хор. „Само някой да не скочи след мен“, замоли се той. Нямаше сили да се бие с още един противник, при това във водата. Чу се познато свистене и едно копие падна във водата на няма и пет крачки отляво. Ханон се обърна. На високия бряг се бяха наредили легионери, държаха копия. Подмятаха си шеги и се обзалагаха кой ще го улучи пръв. Призля му. Намираше се на не повече от петнайсет крачки от римляните — и беше лесна мишена.
„Проклети да сте всичките“, помисли си той, обърна се и зарита с крака. Плуваше, очаквайки всеки миг агонията, когато някое копие се забие в гърба му. Пет загребвания. Десет. Някъде отдалеч се чуха още викове. Може би идваха от картагенската страна на реката, но не беше сигурен. Поредното копие падна във водата зад него.
Накрая се озова достатъчно близо до брега, за да опита да стъпи на дъното. Усещането на тинята под краката му беше невероятно, еуфорично. Само най-големият късметлия би могъл да го улучи от това разстояние.
— Я да те извадим оттам.
Смаян, Ханон вдигна очи и видя протегната ръка. Колкото и да не беше за вярване, тя беше на Мут.
Ръката го подкани.
— Това да не ти е баня! Хайде, командире.
— Благодаря! — Ухилен като идиот, Ханон се пресегна и хвана ръката му. Докато Мут го изтегляше на брега, той видя десетина или повече нумидийци да препускат напред-назад, хвърляйки равни количества сквернословия и копия по римляните. Легионерите проявиха благоразумието да отстъпят от брега. — Май сме квит, а?
Мут отвърна с една от редките си усмивка.
— Може би, командире.
— Ти ме видя, така ли?
Заместникът му го поведе по-далече от брега.
— Едно от момчетата, командире. Помислих си, че си въобразява, но после видях пръските и разбрах, че греша. Само някой от нашите би скочил така и затова наредих на нумидийците да го прикриват, като хвърлят копия. Въпреки всички нареждания на Сафон не можех просто да зарежа горкия кучи син… теб, командире. — Мут се засмя. — Прощавай.
— Нареждания на Сафон ли? — тъпо повтори Ханон.
— Да, командире. Щом стигнахме до брега му пратих вест, че не си сред нас, и поисках разрешението му да поведа група обратно, за да те потърсим.
Сърцето на Ханон се разтопи.
— Явно ти се е искало да умреш днес, а?
— Не ми се удаде тази възможност, командире. Сафон каза, че най-важно било зърното и че трябва да продължим бързо напред, защото римляните можели да се опитат да прекосят реката.
— Сурово, но вярно — промърмори Ханон. Забеляза как Мут се намръщи. — Какво?
Отговор не последва и той попита отново.
— Той не изглеждаше особено загрижен, че говоря именно за теб, командире — с неохота призна Мут. — Реагира така, сякаш си прост войник, а не негов брат.
— Няма нищо — небрежно рече Ханон. — Просто не е имал време да помисли. Било е напълно възможно римляните да атакуват и да изгубим зърното. Основната му задача е да го достави до лагера и нищо друго.
— Щом казваш. — Лицето на Мут обаче говореше съвсем друго.
Ханон отказа да приеме идеята, че Сафон може да му е пожелал нещо лошо, когато е наредил на фалангата си да отстъпи без предупреждение. Мисълта беше твърде шокираща. Пропъди я от ума си, докато вървеше бавно към ариергарда. Зърното и виното не бяха изгубени; армията нямаше да гладува. Той беше жив. Не бяха дали прекалено много жертви. Ханибал щеше да е доволен.
Това беше важното. И нищо повече.
Лицето на Сафон беше самото въплъщение на изненадата. Ханон се запита дали не е зърнал и нещо друго в очите му, но моментът отмина твърде бързо, за да е сигурен. Сафон го награби в мечешка прегръдка, отправи благодарности към всяко божество от пантеона и настоя да отворят една от заграбените амфори.
— Ще пием, докато вървим! — извика той. — След приключение като това сме си го заслужили!
Главата на Ханон още пулсираше от болка, но замаян от почти чудодейното си измъкване, той отново зарови дълбоко тревогата си, че Сафон може би е искал смъртта му. И беше благодарен на виното, че притъпява сетивата му. Мут и останалите офицери също бяха жадни. След като стана ясно, че няма да има преследване, те позволиха и на войниците да пият. Маршът обратно до лагера премина в песни, мръсни шеги и все по-раздути версии на геройски постъпки. Когато Ханибал дойде да види каруците, всички бяха здравата наквасени.
Дланите на Ханон станаха хлъзгави от пот, когато генералът дойде да чуе доклада им. Какво ли щеше да е наказанието за пиянство? Страховете му се оказаха безпочвени. Ханибал изслуша внимателно Сафон, усмихна се, докато Ханон разказваше за безумната си атака срещу вражеската конница, и го тупна по рамото, когато свърши.
