— Не само че донесохте зърното, което така ни трябваше, но и го направихте, изненадани от по-многоброен противник. Какви са жертвите?
— Между петдесет и шейсет души, генерале — отвърна Сафон. — Имаме и много ранени, но повечето от тях ще се възстановят.
— По принцип не ми се иска да губя либийци, но като че ли днес имам късмет, че не съм изгубил повече — каза Ханибал. — И двамата се представихте добре. Моите благодарности. — Погледът му се спря върху меха на Ханон. — Предполагам, че е пълен с вино?
— Ъ-ъ-ъ, да, генерале. — Ханон усети как бузите му пламват.
— Трябва ли човек да е на път да пукне от жажда, преди да му предложат да пийне?
— Разбира се, че не, генерале. — Ухилен от облекчение, Ханон му подаде меха.
И така се приключи. Ханибал пи вино с тях и с едно последно поздравление си тръгна, като говореше на интенданта си.
— Зърното, зехтинът и виното да се разпределят на дажби.
Ханон не се нуждаеше от други поводи да се напие до безпаметство. Беше благодарен на Сафон, че го е взел на патрула, на Мут, че го беше спасил, и на Ханибал, че оценява стореното. За момента всичко в света беше наред и изглеждаше, че нещата само ще стават още по-добри. Оставаше проблемът с Аврелия, разбира се, но той удави мислите си за нея с още вино. Смътно си спомняше как Мут му помага да се добере до палатката си много след залез-слънце, и това беше всичко.
Събуди се с ужасен махмурлук и с чувството, че нещо е умряло в устата му. Болката от удара в главата не беше по-лоша, отколкото предишния ден, което означаваше, че пораженията не са сериозни. С известно съжаление за ексцесиите след патрула той излезе със залитане от палатката и изсипа една кофа вода върху главата си. Неколцина от хората му се усмихнаха разбиращо, но Ханон беше твърде уморен, за да му пука. Дори офицерите имаха право да разпуснат от време на време. Няколко глътки вино и малко стар хляб на слънце донякъде го възстановиха. Имаше задачи за изпълняване, но Ханон реши, че те могат да почакат. И без това Мут щеше да се погрижи. И по-късно можеше да вземе новата екипировка от склада на интенданта. А сега можеше да почине малко на лаврите от предишния ден.
— Ето го и него, героят на деня. Дремещ!
Ханон рязко отвори очи. Сафон се извисяваше над него с леко подигравателна усмивка. Ханон потисна раздразнението си.
— Точно сега няма нищо, за което Мут да не може да се погрижи.
— Как ти е главата?
— Не чак толкова зле. А твоята?
Сафон сви рамене.
— Малко наболява, но скоро ще премине.
— Вчера се справихме добре — каза Ханон.
— Определено. Вече не си момче.
— Не съм. Преминах през твърде много, откакто бяхме отнесени в морето със Суни. — Ханон докосна белега си. Много от спомените му бяха неприятни и щеше да е по-добре да ги забрави. — Май трябваше да те послушам, а?
Колкото и да не беше за вярване, Сафон изпъчи гърди.
— Ами, досега не съм го казвал, но…
Раздразнението на Ханон се превърна в истински гняв.
— Майната ти, Сафон! Все ти знаеш кое е най-доброто, а? Знаеше за бурята толкова, колкото и аз — нищо. Признай си го. Просто се правеше на важен, когато се опита да ни попречиш със Суни да отидем за риба.
Лицето на Сафон пламна.
— Как смееш да ми държиш такъв тон?
— Ще правя каквото си искам — отвърна Ханон и скочи на крака. — Опитай се да ме спреш, ако смееш. Ще те поставя на място.
— Не ме изкушавай. — Очите на Сафон проблеснаха гневно.
Двамата се втренчиха един в друг, като дишаха тежко. Ханон не беше готов да отстъпва. Беше му дошло до гуша да е малкият брат, към когото се отнасят със снизхождение. Беше сметнал, че след успеха на патрула Сафон ще го гледа с други очи. Очевидно грешеше. Изведнъж всичките му тревоги, свързани с постъпките на брат му, се върнаха. Дали Сафон му имаше зъб? Идеше му да се нахвърли с юмруци върху брат си, но за негова изненада Сафон отстъпи.
— Не дойдох да се караме — помирително каза той.
— И аз не очаквах караница — призна Ханон, но стисна зъби, твърдо решен да не отстъпва без основателни причини. —
— Исках да те поканя на лов. Казват, че в планините на полуострова на изток имало много дивеч.
— Сега ли? — Язденето цял ден беше последното, което му се искаше, колкото и примамливо да беше предложението за лов.
— Не, утре.
— Няма ли да ни трябва разрешение за подобно нещо?
Сафон не се сдържа и самодоволната физиономия отново се появи на лицето му.
— Няма за какво да се безпокоиш. Магон също идва.
— Магон ли? — Ханон няколко пъти се беше озовавал в една и съща палатка с брата на Ханибал, но двамата не бяха разговаряли, ако не се брояха любезните поздрави. Сафон, от друга страна, беше с Магон — и Бостар, — когато бе повел своите две хиляди, за да изненада римляните в гръб при Требия. Явно оттогава двамата си допадаха. Звездата на Сафон наистина изгряваше, щом дружеше с един от най-старшите офицери в армията.
— Да. Той се опита да убеди и Ханибал да дойде с нас, но безуспешно. Генералът е прекалено зает. Дал е обаче благословията си за ходенето на лов — провлечено рече Сафон. — Казал, че щяло да ни се отрази добре. Особено на теб и на мен след патрула.
