Беше видяла баща си в униформа; бе плакала, когато той потегли. Плака и при заминаването първо на Квинт, а после и на Гай. Видът на тази армия обаче я накара да осъзнае истински ужасната реалност на войната. Войската на Ханибал изобщо нямаше да може да се сравнява по численост с римската, след като консулите стигнеха до другите легиони. Не можеше да се отрече обаче фактът, че хиляди ще загинат в сражението. Повече, отколкото при Требия и Тразименското езеро. В такъв случай какви шансове за оцеляване имаха баща ѝ и брат ѝ? Налегнаха я мрачни мисли. Възбудените коментари на Луций, че може би ще се присъедини към армията, не ѝ помогнаха особено. Аврелия се надяваше, че нейните протести и възраженията на баща му са го убедили да се откаже от тази идея. Колкото и да не го обичаше, Луций беше свестен човек ѝ бъдещето ѝ беше с него. Не биваше и той да отива на война.
Реши, че се е нагледала на военното представление.
— Искам да се прибера у дома — каза тя и докосна ръката на Луций.
— След малко. — Погледът му се зарея развълнувано над колоната. — Виж, още един щандарт. Мисля, че е с минотавър.
Аврелия се примири с мисълта, че ще трябва да го помоли отново по-късно. След случилото се не искаше да се прибира сама вкъщи. Освен това искаше да се обляга на ръката му, докато изкачва стъпалата от улицата. Коремът ѝ вече беше толкова голям, че ходеше по-скоро като патица, отколкото като жена.
— Горещо ти е. — Луций избърса капка пот от челото ѝ. — Извинявай. Не биваше да оставаш дълго навън в тази жега. Да се прибираме.
Аврелия хвана с благодарност ръката му. Изминаха краткото разстояние до стълбите, по които се бяха качили. Един часови отдаде чест; приятел на Луций им извика за поздрав. Жената на друг пожела всичко добро на Аврелия и я засипа с порой съвети. Усмивката на Аврелия трепна от силната болка ниско в корема. Тя промърмори нещо за довиждане и измина още няколко крачки. Прониза я нов пристъп на болка и тя се закова на място, като си поемаше дълбоко дъх.
— Добре ли си? — попита я Луций.
— Нищо ми няма. — Аврелия се опита да се изправи, но последва трета контракция — този път я разпозна като такава — и я накара да изохка.
— Бебето ли? Да не би да идва?
— Може би — призна тя.
За негова чест, Луций запази пълно спокойствие. Извика жената на приятеля си и я помоли да изчака с Аврелия, а самият той се спусна бързо по стълбите и се върна с двама роби, които ѝ помогнаха да слезе до чакащата носилка. Изпрати да повикат акушерката. Държа ръката ѝ и ѝ шепнеше успокояващи думи по целия път до къщата и след като я предаде на грижите на майка ѝ и Елира, отиде да се моли в ларариума.
Аврелия си спомняше само отделни моменти от следващите часове; в спалнята беше ужасно горещо и влажно и чаршафите под нея подгизнаха от пот. Странно, но мехурите с топло масло, които ѝ сложиха отстрани, я накараха да се почувства по-добре. Атия седеше до нея, втриваше кремове в корема ѝ и ѝ говореше. Между редовните прегледи между краката на Аврелия акушерката се молеше и подреждаше нещата си на масата — зехтин за смазване, морски гъби, ивици плат и вълна, различни билкови настойки и съдинки с масла. Контракциите на Аврелия започнаха да стават все по-чести и я изтощаваха. Осъзнаваше как вика при всяка болезнена вълна. В един момент чу обезпокоения Луций на прага; Атия обаче веднага го пропъди.
Накрая прегледът показа, че шийката ѝ е разширена достатъчно. Акушерката и Атия помогнаха на Аврелия да се премести на стола за раждане. Той имаше дръжки за ръцете, за които да се държи; поддържаше бедрата и задника ѝ и имаше дупка между краката, за да осигури достъп на акушерката. Страхът на Аврелия достигна нови висоти, когато седна на него, но окуражителните думи на Атия и настойчивите викове на акушерката, която беше седнала на една ниска табуретка пред нея, ѝ помогнаха. Помогнаха ѝ да диша; да напъва, когато ѝ кажат.
Бебето излезе по-лесно, отколкото си беше представяла. Направо се изхлузи. Слуз, кръв и урина плиснаха на пода. Акушерката извика щастливо; Атия също. Аврелия отвори очи и видя как поднасят към гръдта ѝ нещо лилаво с щръкнала черна коса.
— Живо ли е? — изпъшка тя. — Здраво ли е?
Отговори ѝ подобен на мяучене плач и сърцето ѝ се изпълни с радост.
— Детето ми — прошепна тя, докато акушерката го слагаше на гърдите ѝ.
— Момче е — каза Атия. — Слава на Бона Деа, Юнона и Церера!
— Момче — прошепна ликуващата Аврелия. Беше си свършила работата, поне отчасти. Целуна мъхестото теме на бебето. — Добре дошъл, Публий. Баща ти очаква с нетърпение да се срещне с теб.
— Браво, дъще — каза Атия с топъл и нежен тон, какъвто Аврелия рядко чуваше. — Свърши чудесна работа.
