Квинт кимна. Засадата се беше превърнала в доста свирепо сражение. Макар че изходът не беше решаващ, сблъсъкът събуди в манипулата на Коракс и Пулон истинска жажда за победа. Подобни настроения преобладаваха в цялата армия.
— Той просто е малко по-предпазлив от Варон. И в това няма нищо лошо след случилото се при Требия и Тразименското езеро. Чух да се говори, че запасите на Ханибал щели да свършат след един-два дни. Ако продължим да бездействаме, той ще трябва да вдигне лагера си, което ще ни даде възможност да го атакуваме. Възможно е Павел да изчаква точно този момент.
— Само че не е нужно да чакаме! Сега армията ни е два пъти по-многобройна от тази на Ханибал! С повече от петдесет хиляди легионери не можеш да сгрешиш, приятелю. Хората ни пробиха редиците им както при Требия, така и при Тразименското езеро, нали помниш? Стига някой от консулите да не направи някоя глупост, направо ще размажем гугите, когато се стигне до сражение.
Квинт леко се отпусна. Беше невъзможно да не се съгласи с Урцей. Всички бяха на това мнение. Както му беше казал Калатин, конницата им може и да беше малко по-малобройна от картагенската, но пък задачата ѝ беше проста. Вражеската конница просто трябваше да бъде удържана, докато пехотата пробие огромна дупка в основната линия на Ханибал. „После само ще седим и ще ви гледаме как се потите на слънцето“ — беше се пошегувал Калатин. Лесно беше да си представи как легионерите се заемат да завършат клането на картагенската конница. Дори на този етап конницата на Ханибал да надделееше в сблъсъка с римската, щеше да е безсилна да постигне нещо повече от това да тормози легионерите.
— Победата ще бъде наша! — заяви Квинт, усещайки как увереността му се засилва.
— Победата ще бъде наша — повтори Урцей. — И това спокойно може да стане и утре.
Умореният Ханон следваше вестоносеца към палатката на Ханибал. Макар да не се бе стигнало до битка, беше им отнело почти цял ден да напуснат позицията си и да се строят срещу римския лагер; да чакат, без да получат отговор на предизвикателството, и накрая да се върнат там, откъдето бяха дошли. Той разпита вестоносеца, един от скутариите на Ханибал, но той каза, че не знаел защо генералът го вика.
Когато приближиха огромната шатра на Ханибал в средата на лагера, Ханон забрави за умората си. Пред шатрата стоеше цяла тълпа, петдесетина мъже от всички родове войски в армията. Нумидийски офицери, галски, балеарски и иберийски главатари. Тук беше и братът на Ханибал Магон и командирите на конницата Махарбал и Хаздрубал. Баща му също беше тук заедно с Бостар, Сафон и останалите командири на фаланги.
„Богове, не съм последният, нали?“ Ханон се изчерви, докато се присъединяваше към групата. Неудобството му стана още по-голямо, когато Ханибал, облечен в проста пурпурна туника, го видя сред множеството.
— Добре дошъл, сине на Малх — каза той. — Един от мъжете, благодарение на които войската не гладува.
Думите му бяха посрещнати с одобрително мърморене.
Вече наистина смутен и във възторг от публичното признание, Ханон се ухили като идиот. Когато Сафон му намигна, той успя да му отвърне без никакво усилие със същото.
— А сега на работа — заяви Ханибал и посочи масата пред себе си, на която беше наредил черни и бели камъчета. — Днес римляните не приеха предложението ми за битка.
— За лош късмет, генерале! — обади се Сафон.
— Определено — съгласи се един галски главатар. — Хората ми още се оплакват.
Всички избухнаха в смях.
Ханибал се усмихна.
— Не се бойте, скоро ще има битка. Като едното нищо може да е и утре.
Атмосферата се промени на мига. Лицата на всички се напрегнаха.
— Днес повечето от нас стояхме недалеч от римския лагер, но не всички. Замар — Ханибал кимна към нумидиеца — и някои от най-добрите му хора лежаха на върха на хълма при Кана. Искате ли да чуете какво са видели?
— Да, генерале! — отвърнаха в хор всички.
— На пръв поглед не било нищо особено. Група вражески офицери от другата страна на реката. Замар обаче ги наблюдавал достатъчно дълго и се досетил, че римляните разузнават терена. — Ханибал замълча, за да могат всички да осъзнаят чутото.
Сериозният глас на Малх наруши мълчанието.
— Мислиш, че консулът, който ще застане начело утре, ще прехвърли легионите там ли, генерале?
— Да. Елате да видите плана, който ще следваме, ако се окажа прав. — Зъбите на Ханибал проблеснаха през тъмната му брада и той потупа масата.
Всички наобиколиха масата. Ханон не посмя да застане отпред, но благодарение на височината си виждаше добре над рамото на баща си.
— Тук са хълмовете, на които е разположен град Кана. — Пръстите на Ханибал минаха по редица камъчета, след което се преместиха към тънката кожена ивица, минаваща успоредно на тях. — А това е река Ауфидий. — Той вдигна очи. — Всички ли разбрахте?
— Да, генерале.
С бързи движения Ханибал нареди още двайсетина черни камъчета в три редици, образуващи голям правоъгълник. Дългите му страни минаваха успоредно на хълмовете и другия край на реката.
