Един от другарите му беше по средата на брода. Надеждата отново се събуди в гърдите на Квинт, докато не видя, че това е Вилий. Проклетникът имаше лък, но дори не поглеждаше назад. Заповедта на Квинт всеки да пази себе си сега изглеждаше глупава. „Кучи син. Можеше да отвлече вниманието на онзи гал“. Другите не се виждаха никакви. Квинт се затича наляво, по диагонал към потока. Двайсет крачки, след което зави надясно. Пет крачки и отново наляво. Забавянето след последната стрела беше по-дълго и стомахът на Квинт се сви. Той рискува да погледне назад към воина и му се прииска да не го беше правил. Галът следеше всяко негово движение и се беше прицелил право в него.
Обзе го паника. Не можеше да спре или да забави крачка. Единственият му избор беше да продължи напред, да сменя посоката и да се надява, че галът не е предвидил маневрата му. Но като се имаше предвид колко пъти се беше разминал със стрелите, шансовете му със сигурност намаляваха. Брегът вече беше на по-малко от двайсет крачки. Осемнайсет. Шестнайсет. Квинт импулсивно реши да продължи право към него. Ако тичаше с всички сили, щеше да стигне потока за четири, може би пет удара на сърцето. После щеше да се хвърли във водата и да преплува до отсрещния бряг. Там галът нямаше как да го улучи.
Приведе глава и се втурна напред.
Измина само няколко крачки, когато нещо го удари със страшна сила в лявата ръка над лакътя. Миг по-късно последва болка, каквато не беше изпитвал никога. Квинт погледна и видя окървавен връх, стърчащ от левия му бицепс. „Не бива да спирам — помисли си. — Иначе кучият син ще ме улучи в гърба със следващата си стрела“. За негово облекчение брегът вече беше съвсем близо. Квинт се хвърли напред и дъхът му секна от ледената вода. За плуване и дума не можеше да става, така че той започна да гази напред, като се молеше галът да не се престраши да излезе от закрилата на дърветата и да стреля отново. От другата страна щеше да е почти извън обсега на повечето лъкове. Плясъкът от дясната му страна — поредната стрела — му донесе моментно облекчение, но не след дълго ледената вода започна да изсмуква силите му. Имаше чувството, че някой е закачил оловни тежести за краката му; вълните на агония от ранената ръка минаваха през цялото му тяло. Отчаяно нуждаещ се от почивка, Квинт спря. Усещаше кисел вкус в устата си. Галът щеше да продължи да стреля, докато може. Поглед през рамо потвърди страховете му. Воинът се целеше високо, за да може стрелата му да стигне по-далече. Квинт приклекна, докато водата не достигна до брадичката му. И продължи напред, ходейки като рак.
За свое огромно облекчение видя на отсрещния бряг Калатин, без кон, но с лък в ръка, и един от останалите, въоръжен по същия начин. Двамата пуснаха едновременно стрелите си във висока дъга. Квинт не се сдържа и погледна назад. Стрелите паднаха на двайсетина стъпки от гала, който се обърна и побягна към закрилата на дърветата. По склона вече нямаше никого. Вир-вода, изпълнен с благодарност, Квинт излезе на брега. Залитна, докато се изкачваше, но силни ръце го подхванаха и го задържаха да не падне.
Квинт ги избута.
— Добре съм.
— Не си! Раната лоша ли е? — Гласът на Калатин звучеше загрижено.
— Не знам. Нямах време да я разгледам — отвърна с горчив хумор Квинт.
Прикривани от другия конник, двамата навлязоха сред дърветата. След още няколко крачки Квинт видя и други от групата. Всички го посрещнаха с искрено облекчение.
— Видяхте ли гали по този бряг? — попита той.
— Нито един, слава на боговете — отвърнаха те. — Сигурно още бягат.
Квинт извика, когато пръстите на Калатин докоснаха стърчащия от ръката му връх на стрелата.
— Извинявай.
— Какво виждаш?
— Късметлия си. Минала е покрай костта. След като я извадим, раната ще заздравее.
— Вади я! — настоя Квинт. — И да приключваме.
Калатин се намръщи.
— Не бива. Ако я счупя, за да я извадя, ще рукне кръв. Нямаме време да я спрем… Убихме поне трима воини…
— Четирима — прекъсна го Квинт.
Калатин се ухили.
— Но само боговете знаят колко още може да има наоколо.
Останалите замърмориха в знак на съгласие.
Квинт се намръщи, но си даваше сметка, че приятелят му е прав.
— Добре.
Стиснал зъби от болка, Квинт последва Калатин между дърветата. Едва сега започна да се пита как ли ще реагира баща му. Щеше да остане доволен, нали? Бяха избили повечето гали и бяха обърнали останалите в бягство — без да дадат нито една жертва. Това трябваше да е добре. Дълбоко в себе си обаче не беше толкова сигурен.
„Първо се върни в лагера — свирепо си помисли той. — После ще му мислиш за другото“.
По едно нещастно стечение на обстоятелствата Фабриций се намираше при южната порта на лагера, когато изтощената група се върна. Валеше обилен сняг, който покриваше укрепленията, земята, шлемовете и наметалата на войниците, но това не му попречи да забележи деветимата ездачи, докато минаваха през портата. На лицето му се изписа изумление, когато разпозна първо Калатин, а после и Квинт.
— Спрете веднага! — изрева той.
