На Аврелия не ѝ пукаше. Всъщност дори се радваше. Отношенията ѝ с майка ѝ бяха станали хладни — меко казано — след смъртта на Суни, защото въпреки първоначалните си опасения Атия беше приела обяснението на Агесандър, че Суни е картагенец, и още по-лошо, избягал гладиатор, проникнал с коварство в домакинството им. Представлявал опасност за всички и надзирателят просто ги беше спасил от една смъртна заплаха. „Зная, че смяташе момчето за безопасно, скъпа — беше въздъхнала Атия. — И аз го бях взела за такъв заради осакатения му крак. Но Агесандър видя измамата, слава на боговете. Не забравяй, ранената пепелянка пак може да те ухапе смъртоносно“. Аврелия беше протестирала яростно, но майка ѝ бе останала твърдо на мнението си. Тъй като не искаше да издава ролята на Квинт в бягството на Ханон, Аврелия не беше в състояние да ѝ разкрие повече.
— Гай е тук! Дошъл е чак от Капуа. Не искаш ли да го видиш?
Аврелия рязко се обърна. Гай Марциал беше най-старият и най-добър приятел на Квинт; познаваха се от съвсем малки. Той беше уравновесен, смел и забавен и тя винаги се радваше да го види. При последната им среща преди няколко седмици обаче той беше донесъл новина, която бе разтърсила целия ѝ свят. Стотици римляни загинали при кавалерийски сблъсък при Тицин; нямало никаква вест за баща ѝ, за Квинт и за Флак, високопоставения аристократ, за когото я бяха сгодили. Оттогава Аврелия и майка ѝ живееха в болезнена несигурност. След като научиха за следващото неочаквано поражение при Требия (Сенатът го беше нарекъл „временен неуспех“, но всички знаеха, че това е лъжа), мъката им не знаеше граници. Най-вероятно поне един от тримата беше загинал, ако не и повече. Как можеха да оцелеят те, щом двайсет хиляди други не бяха успели? На Аврелия ѝ призля от тази мисъл, но нещо в гласа на Атия я накара да трепне.
Гласът на майка ѝ не беше напрегнат или нещастен. Може би посещението на Гай
Атия и Гай бяха в двора до къщата — покрита с калдъръм площ, около която се издигаха складовите помещения, плевнята, хамбарът, винарската изба и квартирите на робите. През топлите месеци това беше най-оживеното място в стопанството. През зимата то ставаше път между сградите, където държаха добитъка, инструментите и всякакви хранителни запаси, от осолена риба до шунка и сушени билки. Многобройни пътеки се пресичаха в снега, образувайки какви ли не фигури, направени от сандали на мъже и жени, от босите крака на деца, от кучета, котки, кокошки, коне и мулета. Аврелия стъпваше внимателно, като прескачаше купчините тор. „Време е за почистване на двора“, разсеяно си помисли тя.
— Най-сетне ни оказваш честта да се явиш. Къде беше? — остро попита Атия.
Аврелия се въодушеви. Гай не можеше да носи лоши новини — не и когато майка ѝ я посрещаше по такъв начин.
Гай ѝ се усмихна широко.
Аврелия кимна в отговор. Въобразяваше ли си, или той я огледа за първи път от глава до пети? Внезапно смутена, тя отметна назад гъстата си черна коса и ѝ се прииска да не беше облечена в ежедневната си вълнена дреха и старото наметало.
— Разхождах се. Дойдох веднага щом те чух да ме викаш.
Майка ѝ повдигна невярващо вежди, но се въздържа от коментар.
— Радвам се да те видя, Аврелия — каза Гай.
— И аз теб, Гай — отвърна Аврелия и му се усмихна свенливо.
— Станала си истинска красавица. — Отново онзи преценяващ поглед. — Скоро ще навършиш петнайсет, нали?
— Да, през есента. — Аврелия се помъчи да не се изчерви, но не успя. — Надявам се, че не носиш лоши новини?
— За радост, не. — Гай се обърна към Атия. — Имаш ли вести за Фабриций и Квинт?
— Не. Нито за Флак. Прекарвам достатъчно време на колене в ларариума2, за да мисля, че липсата на новини е добра новина. — Тонът на Атия беше малко рязък и не търпеше възражения.
— Съпругът ти и Квинт са винаги в молитвите ми, както и в молитвите на баща ми — каза Гай. — А също и Флак. Денят, в който всички те се върнат у дома, ще бъде голям празник.
— Да — каза Атия.
Последва неловко мълчание.
Аврелия се почувства виновна, че не се моли за Флак толкова много, колкото за баща си и брат си. „Но аз се срещнах само веднъж с него“, побърза да се защити тя.
— Ще останеш ли да пренощуваш? — попита Атия.
— Много мило от твоя страна, но… — започна Гай.
— Трябва да останеш — каза Аврелия и хвана ръката му. — Не сме те виждали от седмици. Трябва да ни кажеш какво правите с баща ти и какво става в Капуа. Тук, насред нищото, не идват никакви новини.
„Поне кредиторите на Фабриций ни оставят на мира в това лошо време“, кисело си помисли Атия. През пролетта това щеше да се промени.
