— Остани. Иначе ще се наложи да си тръгнеш след по-малко от час. Ниските облаци и снегът означават, че се стъмва рано.
— Как бих могъл да откажа? — отвърна Гай и направи лек вежлив поклон. — За мен ще бъде удоволствие да остана. Благодаря.
Аврелия плесна радостно с ръце.
— Забавлявай госта ни, Аврелия. Таблинумът3 е най-топлата стая. — Атия закрачи към къщата. — Ще говоря с Юлий какво да приготви за вечеря.
— Влизаме ли? — Гай кимна към пътеката, водеща към главния вход.
— Какво ще кажеш да се поразходим? По това време на годината дните са толкова къси. Приятно е да излезеш навън и да подишаш чист въздух.
— Както пожелаеш — съгласи се Гай. — Къде искаш да идем?
Изключително доволна от идеята за компания, Аврелия посочи.
— Единствената пътека от къщата, разчистена от снега, е онази, която води към гората.
— Тогава да тръгнем по нея.
Следващите часове бяха най-щастливите от много седмици за Аврелия. Разходката ѝ с Гай продължи, докато светлината не започна да помръква. Двамата се прибраха с поизмръзнали лица и крака. Подминаха празния таблинум и потърсиха топлината на кухнята. Главният готвач Юлий обикновено гонеше Аврелия от царството си. Сега обаче ѝ предложи купа от най-добрите маслини и промърмори нещо от сорта колко се радва да я види в добро настроение. Когато дойде да провери как върви готвенето, Атия също като че ли остана доволна. Аврелия се престори, че не я забелязва.
Гай беше пълен с разни новини от Капуа. Изолирана в стопанството и в мъката си, Аврелия проявяваше интерес към истории, на които иначе едва ли би обърнала внимание. Любимата ѝ се оказа онази за каналите на Капуа, които се задръстили предишната седмица. Гай обясни надълго и нашироко как прелели в част от града и напълнили домове, магазини и работилници с вонящи изпражнения. Силният студ две нощи по-късно — обикновено нежелано събитие — се оказал спасение за онези, които се опитвали да разчистят огромното количество нечистотии.
— Трябва да го видиш, за да повярваш — каза Гай и се засмя. — Когато лайната и пикнята замръзнат, могат да се цепят с прави лопати и да се извозват с каруци.
— Измисляш си! — възкликна Аврелия, обзета от възторжен ужас.
— Не си измислям! Кълна се в честта си. Имаше толкова много работа, че каруци идваха от всяко село на мили около града.
Аврелия го сръчка закачливо.
— Майка ми направо ще се влюби в тази история. — И въпреки протестите на Гай успя да го убеди да повтори разказа си — но преди вечерята.
Въпреки волята си Атия не спря да се смее през целия разказ.
— Гледката сигурно си е заслужавала — каза тя, след като той приключи. — Предполагам, че миризмата все пак не е била толкова лоша, колкото през лятото.
Гай се намръщи.
— И все пак беше достатъчно гадна. Наводненият район се намираше само на няколко улици от нашата къща. Баща ми накара робите да горят лавандула и благовония ден и нощ, за да се отървем от вонята.
— Някой от домакинството ви разболя ли се?
— Не, слава на боговете. Колкото и да е странно, малко хора от града се разболяха — макар че не зная дали заради студа, или заради жертвите, които принесоха в храмовете.
— Как е баща ти?
— Добре, благодаря. Изпраща ви много поздрави. И ми поръча да ти кажа, че ако има нещо, което може да направи за теб, трябва само да кажеш.
— Благодаря. Марциал е добър човек. Няма да забравя милото му предложение. — Усмивката на Атия беше топла, но жестът отново събуди тревогите ѝ. Фабриций винаги беше отказвал да се обърне към най-стария си приятел за помощ с дълговете. Марциал не беше богат, но верността му не знаеше граници. Ако го помолеха, щеше да им заеме всичко, с което разполага. Атия се надяваше никога да не се стига до това, но ако Фабриций не се върнеше, възможността беше налице — независимо дали ѝ харесваше, или не. Тя реши да принесе жертва на Меркурий, бога на войната и на вестителите. „Моля те, донеси ми добри новини за съпруга ми“. Даде знак на най-близкия роб и той забърза към кухнята. Не след дълго в трапезарията, където тримата се излягаха на кушетките, беше донесена цяла процесия блюда. Разговорът замря за известно време. Гай се нахвърли върху храната, сякаш беше гладувал цяла седмица. Атия го гледаше одобрително, докато си вземаше по малко от различните подноси. Въпреки къркорещия си корем Аврелия хапна само малко печена риба. Не искаше да се представи като лакомница пред Гай.
— Как е кракът на Марциал? — попита Атия. — Това време едва ли му се отразява добре.
