— От един ден и две нощи. Трябва да се махаме. Пера се зарече да се върне и да те убие, преди да е дошъл краят.
— Пера?
— Офицерът, който те изтезаваше.
— Наистина ли си дошъл да ме освободиш? — прошепна Ханон.
— Разбира се. Ти си картагенец като мен. Но ако не се размърдаме, няма да успеем.
— Благодаря ти.
— Няма за какво. — Бомилкар му протегна ръка. — Можеш ли да станеш?
Ханон беше замаян от болката, но желанието му да живее си оставаше силно. Той хвана протегнатата му ръка и остави Бомилкар да му помогне да се изправи. Едва тогава видя гладиуса в другата му ръка.
— Откъде взе това?
Бомилкар му намигна заговорнически.
— От пазача при вратата — след като разбих една амфора в главата му и му прерязах гърлото със собствения му кинжал. — Подаде му меча. — Ножът ми е достатъчен като оръжие. Можеш ли да използваш това?
Ханон трескаво посегна към меча. Пръстите му се свиха около дръжката. Прецени оръжието, което беше по-тежко от собствения му меч. Богове, но пък беше хубаво да бъде отново въоръжен, макар да си даваше отлично сметка, че точно сега изобщо не може да се сравнява с легионер. Канеше се да върне оръжието, когато видя възхищението в очите на Бомилкар. За него пристигането на Ханибал пред стените сигурно изглеждаше като божествена намеса. Възраженията на Ханон замряха в гърлото му. Въпреки слабостта си той имаше повече шансове в битка от Бомилкар, който сигурно никога не беше докосвал оръжие допреди малко.
— Само ми покажи някой проклет римлянин — изсумтя той.
Бомилкар се ухили.
— Ако е рекъл Баал Хамон, няма да е необходимо.
— Какъв е планът ти?
— Донесох още едно наметало като моето. Сложиш ли го, повечето хора няма да ни погледнат. — Бомилкар го метна на раменете на Ханон, като внимаваше да не докосне раната. Вдигна качулката, която скри врата на Ханон. — Ще тръгнем към главната порта. Точно там е основната атака на Ханибал. Блъскат вратата с таран, а катапултите всяват хаос сред защитниците на стената.
— Не можем просто да стоим на улицата и да ги чакаме да влязат.
— Да. Близо до портата има конюшня към една странноприемница. Можем да се скрием в плевнята ѝ. Щом нашите влязат в града, ще излезем и ти ще обявиш кой си.
— Ще се окаже по-трудно, отколкото предполагаш — отвърна Ханон, спомняйки си разказите на Бостар за безумието, обладало войниците на Ханибал при падането на Сагунт в Иберия. Като едното нищо двамата можеха да бъдат посечени в бъркотията. Видя неразбиращия поглед на Бомилкар, но предпочете да не се впуска в подробности. — Но пък е най-доброто, което можем да направим. Води.
— Ще вървя колкото се може по-бавно. Не изоставай. — Бомилкар отиде до вратата, която зееше отворена, и надникна в коридора. — Чисто е.
Ханон го последва, като направо не можеше да повярва, че краката му го държат. Острата болка във врата му малко беше намаляла. Може би заради силната възбуда и страх? Не знаеше, но се молеше тази нова сила да се задържи — и ако се стигне дотам, да има достатъчно енергия, за да се сражава.
Отвън трептящата светлина на една лампа в ниша смътно осветяваше касапска сцена. Мъртъв легионер лежеше на пода в разпълзяваща се локва кръв. Ханон изпита мрачно задоволство, когато видя замръзналото смайване и ужас на лицето на трупа. Това беше войникът с изпъкналите очи. Ханон се надяваше, че ще му се удаде възможност да убие Пера и другия легионер. „По-кротко — тутакси го смъмри по-благоразумната му страна. — В това състояние не можеш да победиш и малко дете, какво остава за легионер“. Всичко сега се свеждаше до оцеляване. Ханон преглътна жаждата си за мъст и се затътри около локвата кръв.
Усойният коридор водеше от килията му покрай няколко други врати. Ханон спря при една и се заслуша. След малко чу тих стон. Що ли за нещастник лежеше от другата страна на вратата?
— Нямаме време да помогнем на всички — изсъска Бомилкар.
Ханон се помъчи да забрави за участта на неизвестния затворник и го последва. Всяка стъпка беше истинска агония, но той заповяда на краката си да продължат да се движат. Опитите да не изостава от бавното темпо на Бомилкар обаче бяха трудни и на Ханон му се наложи да го помоли да поспрат преди края на коридора. Имаше чувството, че гладиусът е изработен от олово, но въпреки това продължи да стиска дръжката му.
Най-сетне Бомилкар зави наляво. Даде знак на Ханон да изчака и предпазливо започна да се изкачва по някакво каменно стълбище. След малко се върна. Изглеждаше доволен.
— Положението е същото, каквото беше, когато дойдох. Има само един часови. Останалите са пратени да отбраняват града.
— Защо те е пуснал?
— Казах му, че Пера ме праща със съобщение за пазача пред вратата на твоята килия. — Бомилкар отново намигна. — Няма да заподозре нищо, докато не му отворя втора усмивка с ножа.
— И аз ще дойда — заяви Ханон.
— Не. Най-добрият ни шанс е, ако отида сам. Чакай тук, докато не те извикам.
Раната на Ханон започваше да тупти с нова сила. Не му оставаше друго освен да кимне.
Безшумно като котка Бомилкар изчезна нагоре по стълбището.
