Кървави полета полностью

— Преди седмица ти и хората ти бяхте нападнати в лагера ви. Битката беше свирепа и много от хората ти загинаха. Ти отстъпваше, когато те надвих. Пуснах те, макар че можех да те убия.

На лицето на офицера се изписа смайване. Ханон се молеше той да не знае истинската причина, поради която беше останал жив. Единствената цел на Ханон тогава беше да спаси живота на Мут.

Молитвата му като че ли беше чута, защото офицерът се усмихна.

— Юпитере, наистина си бил там! Откъде иначе ще знаеш такива подробности?

— Моля само за бърз край — тутакси каза Ханон.

Настъпи тишина.

„Нека просто ме убие“.

— Трябваше да ме посечеш. Аз бих постъпил точно така с теб — с жестока усмивка каза офицерът. — Това не променя нищо. Заради това че нахлухте в земите ни, заслужавате всичко, което ще ви се стовари върху главите. Дръжте го — нареди той. — Ще се мята като муле.

Ханон преглътна разочарованието и ужаса си и реши да заложи на нещо абсолютно безумно.

— Не е нужно — каза той. — Мога да понеса болката.

Офицерът повдигна вежди.

— Гугата се примири със съдбата си.

Мъчителят му много внимателно се прицели точно в средата на челото му. Лъхащата от желязото горещина бе нетърпима, но Ханон изчака до последния момент, преди рязко да дръпне глава нагоре и наляво. Офицерът изруга, но не успя да спре и опря върха в дясната страна на врата му, точно под линията на челюстта.

С-с-с. Пред очите на Ханон избухнаха нажежени до бяло звезди. Вълни на болката се откъснаха от врата му и преминаха през гърдите. Достигнаха до мозъка му. Ханон изкрещя с пълно гърло. Засипа проклятия. Напика се отново. Краката му се подгънаха и раменете поеха цялата тежест на тялото му. Болката в тях обаче беше нищо в сравнение с онази от допира на желязото. Миризмата на изгорено месо отново изпълни ноздрите му и го задави. Ханон повърна стомашен сок. И започна да пада, да пада надолу в някакъв бездънен кладенец. В края му смътно виждаше лицето на офицера, разкривено от ярост. Римлянинът крещеше нещо, но Ханон не можеше да различи думите. Искаше да отговори, да каже: „Не съм роб“, но гърлото му не работеше. Тръшна се врата; чуха се други гласове. Но и те бяха неразбираеми.

Ханон потъна в мрака.

Бостар гореше от гняв, загледан в стените на Виктумула, на около четвърт миля от него. Градът беше заобиколен от всички страни от хиляди хора, приличащи на мравки. Въздухът се изпълваше с тропот на крака по замръзналата земя и виковете на офицерите, докато избраните за атака отряди заемаха позициите си. Чуваше се равномерното бръмчене на тетивите на леките балисти, които стреляха по бойниците. Камъните улучваха стените с глухо тупване, често следвано от писъци. Групи стрелци от Балеарските острови в леки туники въртяха прашките си пред стените и запращаха камъните си по защитниците. Големи отряди гали настъпваха, като пееха бойни песни и надуваха оглушително карниксите си. Заобиколен от старшите си офицери и отряд скутарии, най-добрата иберийска пехота, Ханибал наблюдаваше операцията от гърба на коня си на около двеста крачки от Бостар. Оцелелите слонове също бяха наблизо: присъствието им целеше да всее страх в сърцата на защитниците.