Малх не изпитваше радост от убиване на цивилни. Нито пък Бостар, но това трябваше да се направи. Запита се защо подобни зверства доставят такова удоволствие на Сафон.
— Именно затова Ханибал изпраща хора като Сафон в първата вълна — каза Малх, сякаш беше прочел мислите му.
Бостар премълча.
Малх го изгледа остро.
— Не можете да се понасяте, нали? Непрекъснато враждувате помежду си. Ханибал знае, че твоите умения са другаде. И не е забравил как спаси живота му при Сагунт. Ще се обърне към теб отново в бъдеще. Но това не означава, че не се нуждае и от Сафон.
— Разбирам. — Бостар тайно си мечтаеше нещата да бяха различни. Искаше му се Сафон да беше заловен и убит, а не Ханон. Беше си го мислил и преди, но не толкова силно и с толкова малко вина.
— Може би двамата ще успеете да приемете това като начин да продължите напред. Да се сближите поне малко.
Баща им нямаше представа колко дълбока е враждата помежду им. Тя продължаваше, откакто бяха тръгнали от базата на Ханибал в Южна Иберия преди повече от година и половина. Донякъде беше заглъхнала по време на ликуването след победата при Требия, но след това отново се поднови. Сафон не би спрял пред нищо, за да стане един от любимите офицери на Ханибал. Жаждата му за римска кръв изглеждаше неутолима. И въпреки това Бостар изпитваше угризения. Сафон си оставаше негов брат. Единственият жив брат, който беше спасил живота му в Алпите, макар и да не го беше искал. Бостар се беше заклел да върне дълга си. Докато не го направеше, трябваше да се преструва заради баща си. Може би по-късно отношенията им щяха да се подобрят. Той се усмихна уморено.
— Ще поговоря с него, татко. Обещавам.
— Ханон би одобрил.
— Освен това би искал да знае, че сме го изпратили с подобаващо жертвоприношение — каза Бостар и изгледа стените на Виктумула.
— Мисля, че можем да му гарантираме това — изръмжа Малх.
Ханон се свести на пода. Болката беше по-лоша и отпреди. Туптеше постоянно във врата му, като заглушаваше напълно всички други болежки. Поглъщаше го, както пламъците поглъщат сухи дървета. Искаше само едно — да спре.
— Помощ — изпъшка той. — Помощ.
Отговори му мек глас.
Ханон не го разпозна. Озадачен, отвори очи. Вместо римския офицер видя тъмнокожа фигура, клекнала до него. Мъжът му беше смътно познат. Ханон облиза сухите си устни.
— К… кой си ти?
— Казвам се Бомилкар.
— Бомилкар? — объркано повтори Ханон, преди мракът да го погълне отново.
Когато се събуди, усети нещо студено да се стича в устата му. Вода. Отвори очи и примигна. Бомилкар се беше навел над него и поднасяше чаша към устните му. Жаждата на Ханон беше изгаряща, но той изпита ужас при мисълта за агонията, която би причинило преглъщането.
— Трябва да пиеш — каза Бомилкар.
Ханон беше виждал как през лятото в Картаген хора падат от липсата на вода. От залавянето си беше изпил само няколкото глътки, които му беше дал офицерът. Насили се да отпие едва-едва. Болката в гърлото му беше ужасна, но удоволствието, когато течността достигна стомаха му, си заслужаваше. Продължи да гълта, докато не можеше да поеме повече. Усилието изразходва повечето му сили. Ханон легна на студения каменен под, като се чудеше къде ли са отишли офицерът и двамата му войници. Беше прекалено уморен, за да му пука. Клепачите му потрепериха и се затвориха.
— Събуди се! Не бива да спиш. Не и сега.
Ханон усети как някой хваща ръката му. Движението предизвика нова вълна болка от врата му.
— Богове, как боли! Остави ме на мира — озъби се той.
— Ако искаш да останеш жив, трябва да се изправиш.
Напрегнатият тон на Бомилкар подейства. Ханон го погледна въпросително.
— Името ти е картагенско.
— Да. Доведоха ме да превеждам какво казва другарят ти, помниш ли?
На Ханон бавно му просветна.
— Ти робът ли си?
На лицето на Бомилкар пробяга някаква емоция.
— Да.
Ханон изпита подозрение.
— Да не са те пратили да видят дали няма да научиш нещо от мен, докато сме само двамата?
Оттатък вратата се чуха крясъци.
Погледът на Бомилкар се стрелна към вратата. След миг крясъците спряха и той малко се отпусна.
— Не. Дойдох да те измъкна.
— Н-не разбирам.
— Можеш ли да седнеш? — Бомилкар протегна ръце.
Все още неразбиращ, Ханон го остави да му помогне да седне. Първото, което видя, беше Богу, който висеше безжизнено на куката си. Всеки глупак би познал, че е мъртъв. „Лек път — унило си помисли Ханон. — Ще се видим в отвъдното“. Погледът му се стрелна към мангала, който беше изстинал. Явно бяха минали часове.
— Къде са римляните?
— Отидоха да защитават града.
Шокът изпълни Ханон, преди да се появи надеждата.
— Да не би армията на Ханибал да е пристигнала?
— Да. Римляните излязоха да го посрещнат, но той ги разгромил на пътя. Стотици легионери били избити, много от тях толкова близо до града, че можело да се види от стените. В момента войниците на Ханибал атакуват от всички страни. Силите му превъзхождат многократно местния гарнизон. Съвсем скоро нашите ще стъпят на бойниците.
„Нашите“. На Ханон му се зави свят. Нямаше съмнение, че братята му Бостар и Сафон ще са сред първите в атаката.
— Откога съм тук?
