След пламенната реч на Ханибал Бостар копнееше да бъде с галите, които напредваха със стълби към стените, или с онези, които блъскаха главната порта с таран, изработен от ствола на огромен дъб. Ханибал не бе пропуснал да похвали всеки един от войската си. Каза им колко е горд от начина, по който преодоляват всички препятствия по пътя си. Колко е впечатлен от тяхната дисциплина и доблестта им. Как верността им към него може да бъде възнаградена само по един начин — с дълбока вярност от негова страна. „Ще направя всичко за вас — беше извикал. — Ще понасям същите несгоди. Ще спя на същата твърда земя. Ще се бия със същите врагове. Ще проливам кръвта си. И ако трябва, ще жертвам живота си за вас!“ Последните му думи бяха докоснали дълбоко сърцето на Бостар; ако се съдеше по могъщия рев, който последва, явно имаха същия ефект върху всеки войник. След речта имаше едно-единствено желание — да се хвърли в атака. Но ето че му беше заповядано да остане в готовност с копиеносците си. Както и при Требия, Ханибал пазеше ветераните си. Те бяха взели известно участие в свирепото меле на пътя предишния ден, но това беше всичко. Бостар стисна дръжката на меча си. „Дано да са останали римляни за убиване, когато вляза в града“. Жаждата му за кръв не се дължеше единствено на призива на Ханибал. Преди мисълта, че Ханон се е удавил в морето, беше достатъчно трудна за понасяне. Скръбта беше измъчвала Бостар месеци наред. Защо боговете не бяха взели другия му брат, Сафон, с когото едва се понасяха? Неочакваното събиране с Ханон му се беше видяло като невероятен дар от боговете, но загубата му толкова скоро след това беше наистина жестока. Не че можеше да вини заместника на Ханон. Мут беше искал да бъде наказан, но както бе казал Ханибал, беше ясно, че заблуден или не, Ханон сам си е виновен за съдбата си. Бостар за пореден път се запита защо ли му е трябвало да действа толкова необмислено.
— Шекел за мислите ти — обади се дълбок дрезгав глас.
Бостар се обърна. До него беше застанал дребен, но внушителен на вид офицер с пилоски шлем с яркочервен гребен от конски косъм. Железен нагръдник със златни и сребърни инкрустации предпазваше тялото му; слабините му бяха покрити с птерига. Под бронята носеше червена туника с къси ръкави и ватиран елек; беше въоръжен с меч, прибран в ножница на ремък, преметнат през дясното му рамо. От двете страни на Бостар хората му се усмихваха и отдаваха чест.
— Татко — рече той и почтително сведе глава.
— Беше се отнесъл на друг свят, докато приближавах — заяви Малх. — Обзалагам се, че си мислеше за Ханон.
— Разбира се.
— И аз непрекъснато мисля за него. — Малх махна един сив кичур коса, измъкнал се изпод шлема му. — Можем само да се надяваме, че е умрял храбро.
„Това не е кой знае каква утеха“, тъжно си помисли Бостар, но премълча. Вместо това кимна.
— Би било добре да разберем какво се е случило с него.
Баща му се намръщи.
— Като виждам в какво настроение са галите след речта на Ханибал, едва ли ще намерим много живи римляни след падането на града.
— Това беше една от причините да искам да участвам в първоначалната атака — прошепна Бостар.
Малх въздъхна.
— Знаеш защо Ханибал прати първо галите. Не е мъдро да не се подчиняваш на заповедите му, независимо от причините. Нуждите на армията са по-важни от нашите собствени.
Макар и верни, думите бяха трудни за приемане. Бостар бе направил всичко по силите си. Вече беше сигурен, че Ханон се е опитвал да научи нещо, което да бъде от полза за Ханибал. При евентуален успех би могъл да си върне благоволението на генерала. А вместо това беше намерил смъртта си. Сега пък Бостар щеше да изгуби единствения си шанс да разбере какво се е случило с по-малкия му брат. Преглътна гнева си. Ханибал беше техен водач. Той знаеше най-добре.
— Да, татко.
— Боговете дават, боговете вземат. Но днес поне ще можем да си отмъстим. — Малх се озъби и повиши глас. — За да разберат другите градове, че съпротивата е излишна, Ханибал заповяда да не се обръща внимание на опитите на римляните да се предадат. Всеки римски гражданин зад онези стени ще бъде убит.
Думите му изтръгнаха радостни възгласи от копиеносците.
Бостар (за разлика от Сафон) не намираше подобни заповеди за особено привлекателни, но мисълта на какво може да е бил подложен Ханон накара кръвта му да кипне. Той се обърна към хората си.
— Галите да внимават и да ни оставят няколко римляни живи, нали?
— Да! — ентусиазирано извикаха те. — Смърт! Смърт! Смърт!
Скандирането беше подето от фалангата от дясната им страна. Бостар вдигна ръка към човека, който стоеше начело. Мут отвърна на поздрава му. След изчезването на Ханон той беше станал временен командир на отряда.
— Онези момчета ще се бият с вас за място на стълбите — каза Малх. — Римляните трябва да научат най-тежкия урок, ако искаме мисията ни да успее. Няма да получат снизхождението, с което се отнасяме към техните градове и пленниците.
