— Водата е много приятна и топла.
— Може би. Първо обаче искам да поговорим.
Ханон изпита леко безпокойство.
— Да се поразходим. — Той тръгна към брега. Сафон го последва. Ханон вървеше бързо, ужасен от онова, което може да каже брат му.
Откакто бяха оставили Арно зад гърба си, задачата на всеки войник по изрична заповед на Ханибал беше да сее колкото се може повече разруха. Отначало с грабежи се занимаваха само лековъоръжените пехотинци и конницата, но после се включиха всички. Досега Ханон и фалангата му не се бяха включвали в грабещите отряди, които вилнееха от двете страни на войската. По-голямата част от Етрурия вече беше опустошена. Всичко, което не можеше да се заграби, беше изгорено или съсипано. Местните жители също страдаха. Не закачаха робите, но римските граждани на всяка възраст бяха преследвани като дивеч. Всеки път, когато Ханон говореше със Сафон, брат му изпитваше особено задоволство да описва какво са направили войниците му. За разлика от него Бостар и баща му, които бяха натоварени със същите задачи, не разказваха. След изтезанията, на които беше подложен, Ханон не го беше особено грижа какво става с вражеските цивилни, но и нямаше желание да слуша цветисти подробности. Те му напомняха твърде много какво би могло да се случи с Аврелия, ако армията успее да стигне толкова далеч на юг.
Преди седмица се беше изненадал, когато вместо да се насочи към легионите на Фламиний при Арециум, войската почна да опустошава още стопанства и села. Като продължиха на изток покрай езерото, те сега заплашваха да сторят същото и с Умбрия. Ханон се беше досетил, че Ханибал от самото начало е възнамерявал да предизвика Фламиний да действа пръв и че е успял. Консулът ги следваше от няколко дни, макар и от разстояние. Битката беше неизбежна, но Ханон се тревожеше дали тя ще дойде достатъчно скоро. Фламиний определено би предпочел да заклещи Ханибал между своите легиони и онези на Сервилий, който несъмнено беше предупреден, че врагът се движи към него. Колкото повече продължаваха на изток, толкова по-вероятно ставаше да се озоват между двете римски армии.
Ханибал беше решил да действа. А Сафон беше дошъл да му каже, че Фламиний трябва да бъде прилъган да действа прибързано. И че за целта трябва да се изколи цяло село, или нещо по-лошо. Дотук Ханон беше извадил късмета да не участва в подобни зверства. Но щеше да го направи, ако генералът му заповяда, независимо колко противно му се виждаше. А и това щеше да гарантира окончателното му приемане обратно. Какво значение имаше животът на цивилните в сравнение с това?
— Какво иска да направя? — попита той, без да поглежда брат си.
— Кой?
— Ханибал, естествено.
— Защо мислиш, че съм дошъл да ти казвам нещо подобно? — попита Сафон.
— Значи не е това? — отвърна Ханон, като с мъка прикри объркването си.
— Може и да е. Все още не би трябвало да го знаеш, но реших, че би искал да научиш по-рано.
Въпреки желанието на Ханон да спечели отново одобрението на Ханибал, в корема му сякаш се настани оловна тежест.
— Какво трябва да направя?
— Нима малкият ми брат не иска да се бие? — Пръстите на Сафон леко докоснаха белега на врата му. — Нима прекараното в плен време е пречупило духа ти?
— Не ме пипай! — Ханон рязко се обърна към брат си и очите му блеснаха. Искаше му се да не беше махал шала, който все още предпазваше чувствителната му плът от металния нагръдник. — Покажи ми римски войници и ще видиш колко време ще ми потрябва да ги избия всичките!
— Радвам се да видя, че все още ти е останал дух — каза Сафон. — С удоволствие бих отмъстил на мръсника, който се е отнесъл така с теб.
Гневът на Ханон към Сафон понамаля.
— Благодаря, но аз съм пръв. Моля се на боговете да ми дадат един ден Пера да ми падне, стига да е жив. Ще види край, за какъвто не е и помислял.
— Ще пия за това. — Сафон вдигна малката амфора, която носеше. — Искаш ли?
Внезапно на Ханон му се припи.
— Да.
Намериха сухо песъчливо място сред тръстиките, където езерото стигаше до твърдата земя, и седнаха един до друг. Сафон махна печата, извади тапата с ножа си, отпи глътка и млясна.
— Добро е. Опитай.
Ханон пъхна показалец в дръжката на амфората, опря я на ръката си и отпи. Виното беше дъхаво и вкусно. Той отпи още. Канеше се да отпие отново, когато Сафон го сръчка.
— Не го изпивай цялото!
Ханон все пак отпи и му върна амфората.
— Извинявай. Чудесно е.
— Както си знаех — тържествуващо рече Сафон. — Взех го от една вила, може би най-величествената, която съм виждал. Собственикът ѝ трябва да е бил несметно богат.
— Вече мъртъв ли е?
— Не, проклетника го нямаше, за жалост. Наложи се да се задоволим със семейството му.
Ханон затвори очи. „Аврелия!“
— Само една амфора ли взе?
Сафон изсумтя развеселено.
— Естествено, че не! Имам още двайсетина. Стой с мен, братко, и ще се напиваш всяка вечер в близкото бъдеще.
Перспективата беше ужасяваща, особено ако означаваше, че трябва да гледа как хората му избиват жени и деца.
— Дай насам — изръмжа той.
— Я какъв пияница бил брат ми! Все пак не прекалявай — засмя се Сафон.
Ханон спря с амфората пред устните му.
— Че защо?
