— Хм. — Коракс застана над Квинт. Устните му се свиха с отвращение — Квинт не можеше да каже дали от стореното от Мацерион, или от това, че не е успял да се защити. Коракс потупа с пръчката в дясната си ръка лявата си длан. — Имаш ли да кажеш нещо?
Квинт седна и хвърли поглед към Мацерион, чиито очи блестяха злобно в очакване той да каже какво е станало наистина. На Квинт страшно му се искаше да види Мацерион наказан, но нещо му подсказа да не намесва центуриона.
— Беше точно както каза Мацерион, командире — отвърна той. — Просто се сборичкахме.
Коракс го изгледа с едва прикрито изумление.
— Сборичкахте се?
— Да, командире — каза Квинт.
— В такъв случай Ханибал по-добре да внимава.
Разнесе се нервен смях.
— Мацерион?
— Да, командире!
— В бъдеще пази силата си за гугите. Ясен ли съм? — Гласът на Коракс беше твърд като желязо.
— Да, командире.
— И двамата идете да се почистите. Креспон, веднага след това иди при интенданта. — И Коракс си тръгна, като потупваше с пръчката по крака си.
Квинт се изправи и се намръщи, когато коремните му мускули запротестираха. Огледа се. Погледите на всички от контубернията бяха насочени към него. Малко по-нататък имаше и други велити, които гледаха. Мнозина хастати очевидно също бяха видели боя, но след като Коракс бе сложил край на сбиването, вече се извръщаха. Квинт отново погледна лицата на другарите си по палатка. Тяхната реакция беше най-важна. Рутил, изглежда, му съчувстваше; онзи с големите уши също. Двама му се мръщеха гадно; Мацерион се изплю и промърмори някаква мръсотия. Израженията на останалите бяха ако не дружелюбни, то поне на границата на приемането. Болката от натъртените места по лицето му започна да се засилва, но Квинт изпита известно удовлетворение от положението. Не беше изпортил контубернията и повечето от новите му другари го разбираха. Удовлетворението му обаче не продължи повече от няколко мига. Бърз поглед към Мацерион му показа, че си е създал истински враг.
Квинт въздъхна. Не беше очаквал подобни проблеми, когато беше решил да постъпи при велитите. В конницата поне не му се беше налагало да се тревожи, че някой от другарите му иска да му навреди.
Но ето че сега се тревожеше.
„Сам си забърках тази каша — помисли си той. — И сега ще си я сърбам“.
Ханон почти беше приключил с обиколките си за вечерта. Времето беше топло, мястото прекрасно и за него беше истинско удоволствие да обикаля между палатките, да бъбри с хората си, да дели чаша вино с тях и да преценява настроението им. Въздухът беше мек и топъл, светлината още изпълваше небето на запад, а над главата му се стрелкаха стотици бързолети, чиито крясъци му напомняха за Картаген. Отвъд последната палатка и тръстиката край брега можеше да види повърхността на езерото. По-рано през деня водата беше ярко лазурна; сега беше станала загадъчно и примамливо тъмносиня. Не за първи път Ханон си помисли дали да не влезе да поплува. Въпреки че фалангата му не беше участвала в разоренията и грабежите от миналите седмици, дневният марш беше дълъг и горещ. След като бяха приключили със задълженията си, хиляди войници вече бяха нагазили в плитчините. Сега покрай брега беше станало тихо — малцина обичаха да влизат във водата след падането на нощта, но Ханон не беше толкова суеверен. Двамата със Суни бяха прекарали много вечери в риболов при Хома, изкуствената скеля в югоизточната част на Картаген. Мисълта за нощно топване във водата беше неустоима. Богове, колко хубаво би било, ако Суни бе тук, помисли си той и отправи молитва с приятеля му всичко да е наред.
Леко се намръщи, когато видя, че се приближава Сафон. Още му беше ядосан. Връщането му при колоната със Сенций беше момент на гордост за него. Ханибал беше останал доволен от момчето, което бе зарадвало много Ханон. Стига Сенций да изпълнеше обещаното, репутацията му щеше да расте. И точно тогава Сафон по някаква причина обърна нещата, като спомена как му се е налагало да спасява Ханон от удавяне в локва. Всички присъстващи се разсмяха, особено Ханибал. „Още един от животите ти по-малко“ — усмихнато каза той. Ханон много се засрами и се запита след като армията излезе от тресавището дали Ханибал ще си спомни, че именно той им е намерил водача. Когато се оплака пред брат си, Сафон се разсмя и каза, че просто се е опитвал да повдигне духа на бойците.
— Ханон?
„Разбира се, че се е опитвал да направи точно това“, помисли си Ханон и пропъди спомена. Предпочиташе да беше дошъл Бостар, но нямаше нищо против и другия си брат. Може би щеше да си намери другар, с когото да поплува. Можеше дори да си го върне, като натика главата на Сафон под водата, когато той не го очаква.
— Да?
— Най-сетне те намерих. — Сафон се приближи. Подобно на Ханон, той беше свалил бронзовия си нагръдник и птеригата и беше само по туника. През рамото му беше преметнат ремък, на който имаше нож в кожен калъф. Двамата сграбчиха ръцете си за поздрав.
— Плува ли ти се? — попита Ханон.
— А?
