Ханон го тупна по рамото и продължи нататък. В края на фалангата зърна Бостар, който разговаряше със Сафон и баща им. Те го видяха и му дадоха знак да отиде при тях.
— Татко. — Ханон кимна на Сафон и Бостар. — Братя.
Малх изгледа синовете си един по един.
— Днес ще бъде ден на гордост за всички ни.
Те се усмихнаха, но Бостар и Сафон не се погледнаха един друг.
— Кой би си помислил, че ще ни се случи да бъдем в Северна Италия като част от картагенската войска? — попита Малх. — И че още една римска армия всеки момент ще влезе в капана ни?
Наистина изглеждаше малко нереално, помисли си Ханон. Преди не толкова много месеци той беше роб. Спомените изпълниха главата му. „Не мисли за Квинт“.
— Не изкушавай боговете, татко — каза Бостар и погледна към небето. — Все още не сме спечелили.
Сафон погледна презрително брат си.
— Да не би да се страхуваш, че ще изгубим?
Вместо да отговори, Бостар стисна зъби. Малх се намеси.
— Вярно е, боговете не гледат добре на прекалената самоувереност. Гордостта предхожда падението. Много по-добре е да се молим за победа със смирени сърца.
— Аз се моля само онези кръвожадни гали да си мълчат достатъчно дълго, докато римският авангард не стигне до нас. Ние ще направим останалото — каза Сафон. — Нали, братко? — И сръчка Ханон.
„Не се опитвай да ме използваш във враждата си с Бостар“, гневно си помисли Ханон.
— Сигурен съм, че и четиримата ще изиграем своята роля. И ще изпълним дълга си към Ханибал.
В далечината зареваха тръби. Ханон настръхна. Днес
— Идват! — промълви Бостар.
— Слепешком, в мъглата. Слава на Баал Хамон за арогантността им. — Малх се озъби. — Връщайте се при фалангите си. Ще се видим, след като всичко приключи, ако са рекли боговете.
Четиримата се разделиха със свирепи усмивки.
Малки капчици влага покриваха върховете на копията на Квинт и ръба на щита му. Чувстваше кожата си лепкава, туниката му беше влажна, а краката му бяха подгизнали в мократа трева. Празният му стомах престъргваше болезнено и му се искаше да си беше взел къшей хляб, за да има какво да хапне, както бяха направили някои други. Физическите неудобства обаче бяха най-малката му тревога. Сигурен беше, че видимостта се влошава още повече. Сивата мъгла беше увиснала тежко над земята. Рутил и Урцей бяха на няколко крачки от двете му страни, но Квинт едва виждаше мъжете отвъд тях. Поне Мацерион се намираше възможно най-далеч от него, в края на редицата. Въпреки това беше изнервящо да върви в сумрака със съзнанието, че врагът е само на миля пред тях.
— Дали идеята е добра? — промърмори той. — Не виждаме абсолютно нищо.
Урцей го чу.
— Фламиний смята, че мъглата ще се вдигне с напредването на сутринта. Коракс и аз също мислим така. Това достатъчно ли ти е?
— Коракс не беше точно във възторг от заповедта да тръгнем — отвърна Квинт. „Нито от това, че сме само на петдесет крачки пред авангарда. При нормални обстоятелства щяхме да сме най-малко на половин миля, а конницата — още по-напред“.
— Офицер с неговия опит не е нужно да е във възторг. Той знае, че някои от хората му могат да бъдат убити и ранени днес, но негов дълг е да изпълнява заповеди. Както и мой. Дори и твой, Креспон.
Квинт долови предупредителния му тон и реши да не споменава тревогите си за конницата. Така само щеше да ядоса още повече Урцей. Затова отговори:
— Не се безпокой, ще си свърша своята част.
Урцей изсумтя раздразнено и погледна от двете си страни.
— Предайте нататък. Вървете бавно. Движете се в една редица, на не повече от пет крачки един от друг. Не искам някой да се изгуби, ясно ли е?
Квинт повтори думите му на Рутил, който предаде на онзи от дясната му страна.
Зад тях се чуваше тежкото
