Кървави полета полностью

Трепна. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не поглежда нагоре. Първите изстрели винаги бяха неточни. „Те също са нервни“, каза си. Туп. Туп. Туп. Камъните падаха навсякъде около него. Той избра мишена и хвърли, грабна последното си копие и запрати и него. Въздухът вече беше изпълнен с бръмчене, сякаш приближаваше рояк пчели. Квинт се бореше с паниката си, докато се обръщаше да отстъпи. Връщането беше най-опасната част. Прашкарите можеха да стрелят точно на стотици крачки. Беше го видял с очите си при Требия. „Престани!“ Рязко се завъртя и видя Рутил, Големия Тенер и останалите — отскачаха, приклякаха и хвърляха копията си. Въодушеви се. Не беше сам. Не беше единствената мишена за врага.

Но сега беше време да бяга. По време на обучението си често се беше питал какво ли е чувството да отстъпваш от врага пеша, а не на кон, както беше правил преди. Вече знаеше — сърцето му се опитваше да изскочи от гръдния му кош, усещаше киселия привкус на страха в устата си. Беше много по-лошо. Направо ужасяващо. Без да мисли, той вдигна щита над главата си, за да пази тила и раменете си. Сигурно изглеждаше нелепо на приближаващите легионери, но не му пукаше. Туп. Туп. Туп. Смъртоносният звук звънтеше в ушите му. Виждаше как камъните падат навсякъде — пред него, отляво и отдясно.

Беше изминал петдесетина крачки, когато рязък вик го накара да погледне назад. Недалеч от него Рутил беше паднал на коляно и стискаше дясното си бедро. Да се втурне обратно сред пороя камъни щеше да е чисто самоубийство, но не можеше просто да го остави. Квинт стисна зъби и се затича, вдигнал щита пред себе си. Ръката му изтръпна, когато я улучи камък. Друг камък го удари в левия пищял и болката го прониза. Квинт изруга и продължи да тича. Миг по-късно спря до Рутил.

— Ставай!

Рутил изстена.

— Да не би да ти се е приискало да умреш?

— Затваряй си плювалника и ставай.

— Няма да успеем.

— Юпитер да ти го начука, Рутил, живее ли ти се, или не?

Рутил се изправи с мъка, стенеше от болка.

— Дръж се за мен — каза Квинт и прехвърли ръка през раменете му. — Хайде, мътните да те вземат! Не искам да си рискувам живота за нищо. — Приятелят му се подчини. Квинт вдигна отново щита над главата си и двамата тръгнаха.

— Сега ще се целят още повече в нас — каза Рутил.

— Знам. — Вместо да позволява на страха да го завладее напълно, Квинт заби поглед в земята и се съсредоточи върху всяка крачка. Бяха обречени, но това му даваше нещо за правене. По-добре, отколкото да си мисли как ще умре при първата си проява като велит. Леви, десни. Леви, десни. Четири крачки. Леви, десни. Леви, десни. Осем. По гърба му лазеха мравки. Беше по-лошо, отколкото да отстъпва пред врага на кон. Много по-лошо.

Но все пак изминаха петдесет крачки. После по някакъв начин станаха сто. Мускулите на краката на Квинт горяха от усилието да поддържа Рутил, който куцаше все по-зле. Не знаеше колко още ще може да продължи. Камъните продължаваха да валят около тях и да отскачат от щита му. Беше само въпрос на време преди някой да го улучи смъртоносно.

— Виж — изпъшка Рутил.

Квинт вдигна глава. Примигна. Началото на колоната се появяваше от мъглата. Там, в първата редица, различи Коракс. Центурионът крещеше заповеди и хората му се разгръщаха в боен строй. Сърцето на Квинт подскочи от радост и облекчение. Вече усещаше, че не са основната мишена на прашкарите. Насочи се надясно от войниците. Ако тръгнеха наляво, имаше голяма вероятност да ги изблъскат в езерото.

— Мърдай, иначе ще им се изпречим на пътя.

Рутил отговори с внезапен прилив на енергия:

— По-добре да заемат бързо позиции. Иначе онези фаланги ще ги разпердушинят.

— Имат време. Копиеносците няма да тръгнат наникъде. Защо им е да напускат високите си позиции? — възрази Квинт.

Преди Рутил да успее да отговори, във въздуха се понесе нов, сякаш неземен звук. Парр-парр-парр. Зззейррп. Парр-парр-парр. Зззейррп. Буууу. Хиляди гласове започнаха да скандират някъде отзад. Зазвъня метал, когато мечове се удариха в щитове. В гърлото на Квинт се надигна гореща жлъч. Звукът идваше далече зад колоната и отдясно, където първото било се спускаше към водите на езерото.

— Това пък какво е? — попита Рутил с разтреперан от страх глас.

— Карникси. Галски тръби — отвърна Квинт, който ги беше чувал и преди, при Требия.

— Те са зад нашите — прошепна Рутил.

От друго място отдясно, където склоновете на хълмовете се спускаха към равнината с форма на полумесец, към галската какофония се присъединиха пронизителни викове. Земята затрепери от тропота на копита.

— Нумидийци! — Квинт пусна Рутил и се втурна към Коракс, като сочеше назад. — Засада, командире! Засада!

Въпреки цялата врява центурионът го чу. Квинт видя по очите му как осъзнава положението. Вътрешно обаче знаеше, че е твърде късно. Прекалено късно. Капанът на Ханибал беше хлопнал.

Единствено боговете щяха да решат кой ще оцелее.