Продължаваха напред, като оставяха тъмни влажни дири през високата до прасците трева от двете страни на тесния път. Никой не говореше. Вниманието на всеки беше съсредоточено върху земята пред него, върху гъстата мъгла пред очите, напрягащи се да видят някакъв знак, че врагът е наблизо. Но не чуваха нищо. Не виждаха нищо. Не попаднаха на нищо. Бяха сами в лепкавия сумрак. Усещането беше зловещо, но Квинт се радваше, че има другари от двете си страни. Никога досега не беше вървял в такива условия. Без другите тревогата му щеше да надделее.
Без слънце всякаква представа за времето изчезваше. Постепенно обаче започна да става малко по-светло. Утрото беше настъпило, но Квинт можеше да каже само толкова. В началото се беше опитал да брои крачките си, но мислите за картагенците и Ханон му пречеха да се съсредоточи. Отдавна се беше отказал от броенето. Щеше да е изнервящо да коментира колко ли път са изминали, затова не казваше нищо. Накрая обаче не се сдържа и попита Рутил.
— Нямам представа. Може би миля? — отговори той.
— А ти какво мислиш, Урцей?
Водачът на отделението се изхрачи и плю.
— И според мен горе-долу една миля. Вече приближаваме.
Впериха подозрителни погледи в мъглата.
— Нищо — прошепна Квинт.
— Може би са се махнали — предположи Рутил.
— А може и да не са — изръмжа Урцей. — Отваряйте си очите на четири и бъдете нащрек.
Урцей сякаш беше усетил мислите на Големия Тенер и на центурионите зад тях. След няма и петдесет удара на сърцето по редицата дойде заповед и Урцей я повтори веднага.
— Дошъл е вестоносец от легионите. Трябва да забавим крачка. Пригответе копията за хвърляне. Предайте нататък.
Стомахът на Квинт рязко се сви, но той се ухили на Рутил.
— Готов ли си?
— Да. — Рутил погледна боеца от дясната си страна и вдигна копието си. — Забави крачка. Готов за стрелба. Предай нататък.
Заповедта засили напрежението и страха още малко. Рутил се мръщеше. Върхът на езика на Урцей се виждаше между зъбите му. Квинт раздвижи дясната си ръка, за да е сигурен, че държи копието си добре балансирано. Наостри уши. Единственото, което чуваше, беше тропотът на краката на легионерите, но този път ритъмът беше много по-бавен.
Вече беше лесно да не губи броя на крачките си. Десет. Двайсет. Не виждаше нищо пред себе си. Трийсет крачки. Петдесет. Сто. Темето го сърбеше от потта под шлема му. Белегът също го сърбеше, но нямаше начин да го почеше, както и да изпразни внезапно напълнения си мехур. Хвърли бърз поглед към другарите си. Напрегнатите им лица и побелелите кокалчета на пръстите им показваха, че и техните нерви са опънати като неговите. След сто и петдесет крачки мъглата леко се разреди и се превърна от поглъщаща всичко супа в бели пипала, които се гърчеха бавно над тревата.
Изведнъж слънцето блесна в небето. Духът на Квинт се приповдигна. „Най-после!“
— Слава на боговете — с въздишка промърмори Рутил.
— Ш-ш-ш! — изсъска Урцей и го изгледа свирепо.
Рутил трепна. „Глупак“, помисли си Квинт. Че кой би го чул?
Отпред видя върхове на дървета, стърчащи над мъглата. Билото. Бяха наближили второто било. Погледът му се стрелна към Урцей, който също го беше видял. „Гледай напред“, каза си Квинт. Направи още една крачка. Въобразяваше ли си, или мъглата сякаш се вдигаше? Още две крачки. И изведнъж нещо кафяво на петдесетина крачки отпред. Храсти или паднало дърво?
Най-неочаквано мъглата свърши. В един момент Квинт беше заобиколен от сивите ѝ пипала, а в следващия се намираше на открито. Преходът сам по себе си беше стряскащ, но онова, което накара сърцето му да подскочи в гърлото му, бяха плътните редове на вражеските войници на няма и петдесет крачки пред него. Либийски копиеносци — войниците, които беше командвал Ханон. Възможно ли беше и
Тях.
— Внимавай! — изрева той. — Те са тук! Тук са! — И без да чака да види дали другарите му са чули, се втурна напред. Велитите бяха обучавани точно на това. Колкото по-близо се намираше, толкова по-вероятно беше копията му да намерят целта си. Самият той беше в безопасност от копията на либийците, които се използваха за мушкане. Само след няколко мига обаче камъните на прашкарите щяха да полетят във въздуха. Стомахът му се стегна на възел, докато приближаваше вражеските редици. — Рим! Рим! — изкрещя той. На трийсет крачки разстояние се прицели в един офицер в челната редица и хвърли първото си копие. Незнайно защо се надяваше офицерът да не е Ханон. Без да гледа дали е улучил, прехвърли второто копие в дясната си ръка. Някакъв брадат войник привлече вниманието му. Ръката назад, прицелване, хвърляне — точно както беше обучен. Третото копие вече беше в ръката му, когато чу свистенето на запратен от прашка камък. После още едно и още едно.
