Мрачна радост изпълни Ханон, когато малката група вражески лековъоръжени войници излезе от мъглата и се озова пред либийските копиеносци и балеарските прашкари зад тях. Бяха достатъчно близо, за да види пълното им смайване. Но все пак римляните, общо около четирийсет, не подвиха опашки и не побягнаха от дълга си. Един от тях незабавно се втурна напред в атака; другарите му го последваха. Копията им взеха малко жертви — големите щитове на либийците им осигуряваха чудесна защита. Ветерани до един, копиеносците не трепнаха. Подобно на Ханон те знаеха, че отговорът на прашкарите няма да закъснее. Балеарските прашкари бяха прочути из цялото Средиземноморие, но едно беше да слушаш разкази за уменията им, а съвсем друго — да ги видиш с очите си. Все едно гледаше как порой от камъни се изсипва върху малка площ. Само неколцина от вражеските съгледвачи паднаха мъртви, но повече от дузина бяха ранени — някои тежко — преди да се оттеглят под защитата на легионерите.
Истинското сражение започна малко по-късно. Окуражени от атаката на галите и нумидийците срещу задната част на римската колона, либийците едва се сдържаха да не се втурнат напред. Ханон и Мут трябваше да излязат от строя и да вървят пред редиците, крещейки заплахи. Ханон видя, че и другите офицери правят същото. Идеята да се спуснат по склона срещу объркания противник беше много примамлива, но фалангите бяха много по-тромави от римските манипули. Ако легионерите успееха да пробият една от формациите им в самото начало, нещата можеха да се развият по много по-различен начин.
Битката беше напрегната и жестока. Някои от центурионите в началото на колоната проявиха истинска инициатива. Заради засадата малко войници можеха да стигнат до тях и да образуват класическата формация
Отбиха всички атаки, причинявайки тежки загуби на римляните. След последната центурионите, окуражени от пристигането на свежи манипули с триарии сред тях, решиха да дадат почивка на хората си. Ханон беше благодарен, че може да отдъхне. Онези от хората му, които бяха счупили копията или щитовете си, имаха време да ги сменят с други от падналите в боя или от другарите им отзад. Ранените бяха изнесени и им бе оказана помощ, доколкото това беше възможно. За някои тя се свеждаше до глътка вино с приятелска дума. Други, чиито рани бяха твърде тежки, биваха утешавани, докато поемаха пътя си към отвъдното. Малцина — онези, които крещяха — получаваха помощ по пътя си от него или Мут. Беше го правил и преди при Требия. Молитва към боговете, няколко утешителни думи в ухото и бързо прокарване на ножа през гърлото. Ханон погледна дясната си ръка, покрита със засъхнала кръв. Тя леко трепереше. „Престани“. Убиването на тежко ранените беше неблагодарна задача, но трябваше да бъде изпълнена. Малко неща бяха по-лоши за бойния дух от кървящи сплескани в мръсотия мъже, които реват от болки и викат майките си.
След като приключи, Ханон се върна на мястото си в първата редица. Един войник му подаде мях вино и той го прие с благодарно кимане. Въпреки жаждата си се ограничи само до две глътки. Погледът му се плъзна по брега на езерото и открития терен; мъглата вече се беше вдигнала, разкривайки бушуващата битка. От позицията си на хълма имаше изглед към част от случващото се. Обзе го възбуда. Римляните като че ли никъде не бяха успели да формират бойния си строй. Най-далечната точка, където галите бяха изскочили от засада, беше скрита от облак прах, но от него продължаваха да се носят странните бумтящи звуци на карниксите. Ханон не се съмняваше, че галите дават всичко от себе си. Техните спомени за поражението от Рим и жаждата им за отмъщение бяха по-свежи от спомените на всеки друг в картагенската армия. При битката при Теламон само преди осем години седемдесет хиляди техни другари били изклани от много по-малобройна римска войска. Когато разговаряше с гали, Ханон оставаше с впечатление, че отмъщението е единственото, за което си мислят. И днес те щяха да направят водите на езерото червени от кръвта на римляните.
