Ерин завърши с нея, изричайки думата, която не бе изговаряла от години и се съмняваше, че я е казвала искрено — до този момент.
— Амин.
Джордан потапяше по-дълбоко греблото и лодката бавно се плъзгаше по повърхността на езерото. Той се загледа в слънцето, което бележеше началото на новия ден след най-дългата нощ в живота му — но поне все още беше жив.
Представи си лицата на другарите си... на Пиер... на Емануел.
Когато завиваше с палтото си Рун, Джордан прецени, че свещеникът може да последва другите. И за какво? Бяха излезли от дългия кошмар с празни ръце.
На носа Надя вдигна палтото от тялото на Пиер и го подаде на Ерин. Свещеникът вече не се нуждаеше от защитата му, а жената трепереше в утринния мраз.
Надя положи Пиер на дъното на лодката и скръсти ръцете му на гърдите. Пръстите ѝ се задържаха над ужасните рани на стъпалата и дланите, но тя не ги докосна. Покри безжизненото тяло с расото на Емануел, като го зави с обич, после сведе глава в молитва.
Джордан направи същото. Дължеше го на Пиер.
След като приключи, Надя направи кръстния знак.
Тя се загледа дълго към слънцето, после взе на ръце Пиер, вдигна го над борда и внимателно отпусна тялото му в езерото. Той потъна в зелената вода, оставяйки след себе си следа от мехурчета.
Ерин ахна от лишения от церемонии край на отец Пиер.
— Не може да бъде погребан на осветена земя, а не бива да позволим тялото му да бъде открито — обясни Надя и седна, като хвана едно гребло. — Дано намери мир и вечен покой в планината, която обичаше толкова много.
Ерин потръпна, посинелите ѝ устни се свиха в тънка линия, но тя продължи да гребе.
Джордан погледна през рамо. Брегът вече се виждаше през мъглата. Пристанището беше вдясно. В гората запя птица, поздравявайки утрото. Друга ѝ отговори.
Животът продължаваше.
Не забави скоростта, когато брегът приближи до носа. Използва инерцията, за да забие лодката в калта.
— Чакайте тук — нареди той.
Ерин потръпна и кимна.
Надя не отговори.
Джордан извади колта си и се прехвърли през борда. Кубинките му потънаха в калта, но се радваше, че отново е на сушата, навън, под лъчите на слънцето.
Забърза към мястото, където бяха скрили мотоциклетите. Можеха да се върнат в манастира за по-малко от час. Може би брат Леополд имаше някакво лекарство, което да помогне на Рун.
Но когато излезе иззад прикритието на дървото, Джордан се закова на място, взирайки се в останките на моторите. Напрегна се и започна да се оглежда. Стригоите несъмнено се криеха от слънцето, но той знаеше, че Белиал използва и човешки същества.
И в този момент осъзна ужасната истина.
Все още не бяха в безопасност —дори в ярката светлина на новия ден.
Застанала на калния бряг, Ерин се сгуши в дългото си кожено палто. Загледа се към дърветата, погълнали Джордан. Там нищо не помръдваше и това раздухваше пламъчето на безпокойството в гърдите ѝ.
До нея Надя откачи манерката си и се наведе към палтото, което покриваше тялото на свещеника и го пазеше от слънчевата светлина.
Ерин копнееше също да надникне и да види как е Рун, но не смееше да го направи. Надя най-добре знаеше как да се погрижи за него. Вероятно го познаваше от повече време, отколкото Ерин беше на този свят.
Джордан се появи от гората и Ерин въздъхна с облекчение. По отпуснатите му рамене обаче си личеше, че се връща с лоша новина. Много лоша. Трудно беше да бъде обезкуражен, а сега изглеждаше направо съсипан.
Надя се надигна, без да сваля ръка от покритата глава на Рун.
— Някой е унищожил моторите — каза Джордан и погледна извинително, сякаш вината бе негова.
— Всички ли? — попита Надя.
Джордан кимна.
— Не могат да се поправят без резервни части, инструменти и време.
— А ние не разполагаме с нито едно от трите. — Ръката на Надя докосна ранения ѝ крак. Изведнъж беше станала ужасно крехка. — Никога няма да успеем да отнесем Рун жив до манастира, ако трябва да вървим пеша.
— Ами църквата в Хармсфелд? — Ерин посочи надничащата над гората камбанария. — Мислеше, че е добро убежище за Пиер. Защо не и за Рун?
Надя се облегна назад. Ръката ѝ погали палтото, покриващо Рун.
— Трябва да се молим там да има онова, от което се нуждаем.
Джордан гледаше от брега как мъглата се пръска на парцали под лъчите на утрото. След като се стопи напълно, щяха да се озоват на открито до езерото — трима възрастни с открадната лодка и тежко ранен мъж.
Доста сложно за обясняване.
Надя отиде до лодката и вдигна изпадналия в безсъзнание Рун на ръце. До живописното селце Хармсфелд имаше съвсем кратък преход.
Джордан пристъпи напред.
— Дай на мен, моля те.
— Защо? Да не мислиш, че съм прекалено слаба за подобно нещо? — Тъмните ѝ очи се присвиха.
— Мисля, че ако някой види дребна жена като теб да носи едър мъж с такава лекота, сякаш е кученце, това ще предизвика доста въпроси.
Надя с неохота позволи на Джордан да метне Рун на рамо. Свещеникът бе като истински труп в ръцете му. Ако беше човек, щеше да е просто мъртъв — студен, без пулс, без дишане. Дали наистина беше жив?
Трябваше да се довери на Надя, че разбира тези неща.
